— Намерих го, сега щипците. Алън, спри с глупостите или обърни глава настрани — рече Кейнс някъде зад гърба му. — Добре. Горещо ли е желязото? Лорънс, той трябва да стои съвсем неподвижно.
— Дръж се, любими приятелю — каза Лорънс и погали носа на Темерер. — Опитай се да стоиш неподвижно. Не мърдай.
Темерер само просъска леко, а въздухът изсвири през разтворените му червени ноздри. Един удар на сърцето, два, после дъхът му изригна навън и заостреният куршум издрънча, когато Кейнс го пусна в подноса. Темерер изстена още веднъж при допира на горещото желязо до раната. На Лорънс му се догади при миризмата на опърлено месо.
— Готово, раната е почистена. Куршумът се беше спрял в гръдната кост — каза Кейнс.
Вятърът разнесе пушека и изведнъж Лорънс започна да чува грохота на дългоцевните пушки и суматохата на кораба. Светът отново придоби смисъл и форма. Лорънс с мъка се изправи на крака и се олюля.
— Роланд — каза, — изтичайте с Морган да потърсите ненужни остатъци от брезент и кечета. Трябва да му направим подплънка.
— Морган е мъртъв, сър — каза Роланд и той видя на светлината на фенерите, че бледите ивици през нечистотията по лицето й оставаха от сълзи, а не от пот. — Ще отида с Дайър.
Двамата не изчакаха Лорънс да кимне, а хукнаха незабавно, удивително дребни сред плещестите фигури на моряците. Той ги проследи с поглед, после се обърна и изражението му стана студено.
Квартердека бе така плътно напоен с кръв, че лъщеше като прясно боядисан в черно. Такова кръвопролитие, без никакви повреди в такелажа, накара Лорънс да се усъмни, че французите са използвали шрапнели, и, наистина, той видя по палубата счупени части от метални кутии. Французите бяха натъпкали в лодките всеки моряк, когото можеха да пожертват, и бройката бе голяма. Двеста отчаяни мъже се бореха да се качат на борда, разярени от загубата на своя кораб. На места по абордажните въжета имаше по четирима-петима, други се бяха вкопчили в бордовата ограда. Английските моряци се мъчеха да ги отблъснат и зад тях цялата палуба стоеше празна. Свистяха изстрели, дрънчаха саби, моряците с дълги пики мушкаха масата абордажници, които напираха да се качат.
Лорънс не беше наблюдавал абордажна битка от толкова необичайна дистанция — тя бе едновременно близко и далече. Той се почувства странно и неудобно и извади пистолетите си за свое собствено успокоение. Не виждаше мнозина от екипажа си. Гранби го нямаше, вторият му лейтенант Евънс също. Русата коса на Мартин просветна за миг на фенерите, когато той скочи да отблъсне един мъж, но изчезна под удара на едър френски моряк, въоръжен със сопа.
— Лорънс!
Той чу името си, или поне нещо подобно, странно разтеглено в три срички като „Лао-рен-тзе“ и се обърна. Сун Кай сочеше на север, по посока на вятъра, но последният фойерверк вече избледняваше и Лорънс не видя нищо.
Внезапно някъде горе Фльор дьо Нюитът нададе рев и рязко се изплъзна на Нитидос и Дулсия, които продължаваха да го налагат по хълбоците. Той полетя с голяма скорост на изток и бързо потъна в мрака. Някъде зад него се чу дълбокият рев на Копър Регал и тънкото кряскане на Йелоу Рийпъри. Вятърът от крилата им раздвижи димната завеса и те се плъзнаха над кораба, бълвайки огън във всички посоки.
Оцелялата френска фрегата незабавно угаси фенерите си с надеждата да избяга в нощта, но Лили поведе формацията след нея, при това достатъчно ниско, че да й повреди мачтите. Две атаки, и Лорънс видя на залязващата пурпурна заря как френският флаг бавно се спуска надолу, а абордажниците оставиха оръжие и налягаха покорно по палубата.
Пета глава
…А държанието на Вашия син във всяко отношение бе на герой и джентълмен. За загубата му ще скърбят всички, които имаха привилегията да го познават, и най-вече удостоените с честта да служат рамо до рамо с него и да наблюдават как гради благородния характер на мъдър и смел офицер и верен слуга на своята родина и крал. Моля се да намерите известна утеха в уверението, че той си отиде така, както и живя — доблестно, със страх единствено от Всемогъщия Бог, и с убедеността, че ще заслужи мястото си сред онези, които пожертваха всичко за своя народ.
Ваш,
Уилям Лорънс
Той остави писалката и сгъна писмото. То бе жалко, неловко и невярно, но по-добро не можеше да съчини. Като курсант и млад лейтенант бе губил достатъчно приятели на своята възраст, както и едно тринайсетгодишно момче при първото си командване. И все пак, не му се беше налагало да пише писмо за дете на десет години, което още трябваше да е в класната стая и да играе с оловни войници.