— Не, напълно грешите за тях, уверявам ви — отвърна Лорънс. — Без вас нямаше да пленим фрегатата. Тя не бе толкова зле повредена и лесно можеше да ни избяга. Всеки мъж на борда бе щастлив да ви види.
Не му се искаше да им обяснява, но не желаеше да ги оставя с погрешно впечатление, затова добави кратко:
— Всичко е заради другата фрегата „Валери“, която потопихме, преди да дойдете. Тя даде много жертви.
Те усетиха унинието му и не настояха за повече обяснения. Когато Уорън отвори уста, Сътън го смушка да мълчи и повика куриера си да им донесе тесте карти. Те се настаниха да играят и Харкорт се присъедини, защото вече се бяха отделили от морските офицери. Лорънс допи кафето си и си тръгна незабелязано.
Темерер просто стоеше и гледаше празното море. Бе спал през целия ден и се събуди за следващото голямо хранене. Той се премести, за да направи място на Лорънс на предната си лапа, и се нави около него с лека въздишка.
— He го вземай присърце.
Лорънс съзнаваше, че дава съвет, който самият той не може да последва, но се боеше, че Темерер ще премисля потапянето твърде дълго и накрая ще изпадне в меланхолия.
— С тази втора фрегата при бакборта ни, най-вероятно щяха да ни пленят и ако бяха спрели нашите фойерверки, Лили и другите нямаше да ни видят в нощта. Ти спаси много хора и самия „Преданост“.
— Не изпитвам вина — каза Темерер. — Не възнамерявах да ги потопя, но не съжалявам, че стана така. Те щяха да избият нашия екипаж и не можех да го позволя. Проблемът е в моряците. Сега ме гледат странно и въобще не ме доближават.
Лорънс не можа да отрече истината, нито да му предложи лъжлива утеха. Моряците предпочитаха да гледат на дракона като на бойна машина, като на кораб, който диша и лети, като на инструмент на човешката воля. Приемаха неговата мощ и груба сила като естествено отражение на размерите му. Бояха се от него толкова, колкото човек се бои от едър и опасен мъж. Божественият вятър обаче му придаде усещане за свръхестественост. Разрушенията на „Валери“ бяха прекалено жестоки, за да са човешки. Те пробудиха спомените за всяка стара легенда за огън и разрушения от небето.
Битката вече изглеждаше кошмарна и в собствените му спомени — безкрайния поток от бляскащи фойерверки, червения огън от оръдията, пепелявобелите очи на Фльор дьо Нюита в мрака, горчивия вкус на пушека на езика му и най-вече бавното спускане на вълната като завеса в края на представление. Той погали в мълчание лапата на Темерер и двамата се загледаха в дирята на кораба по водата.
Викът „Платна!“ дойде с първите слънчеви лъчи. „Уилям Оранжски“ се появи на хоризонта на два румба вдясно от носа. Райли се загледа през бинокъла.
— Ще свикаме хората на ранна закуска. Корабът ще ни настигне още преди девет часа.
Фрегатата „Шантуз“ стоеше между двата по-големи кораба и сигнализираше на приближаващия се транспортен. Тя също щеше да се върне в Англия, за да бъде конфискувана и да откара пленниците. Денят бе ясен и много студен. Небето бе в онзи специфичен богат оттенък на синьото, запазен за зимата. „Шантуз“ изглеждаше много весела с белите си брамсели и бомбрамсели. Рядко се случваше транспортен кораб да се сдобие с военна плячка и беше редно настроението да е празнично. Един красив четирийсет и четири оръдеен кокетен платноход със сигурност щеше лесно да се продаде, а щеше да има и награда за пленниците. Неспокойното настроение от предишната нощ обаче не се бе разсеяло и мъжете работеха в мълчание. Самият Лорънс не спа много добре и сега стоеше на бака и наблюдаваше замислено приближаването на „Уилям Оранжски“. Скоро отново щяха да са съвсем сами.
— Добро утро, капитане — каза Хамънд и застана до него.
Това натрапване бе нежелано и Лорънс не направи опит да скрие този факт, но без резултат. Хамънд бе зает да оглежда „Шантуз“ с израз на цинично задоволство.
— Не можехме дори да мечтаем за по-добро начало на пътуването.
Дърводелецът и помощниците му бяха наблизо и поправяха счупената палуба. Един от тях, веселяк със смъкнати рамене на име Ледоус, който вече си бе спечелил име на корабен шут, при тази забележка се наежи и загледа Хамънд с открито неодобрение. Дърводелецът Еклоф, едър, мълчалив швед, го потупа по рамото с големия си юмрук, за да го върне към работата.
— Учуден съм, че мислите така — каза Лорънс. — Не предпочитате ли да пътувате с първа класа?
— Не, не — отвърна Хамънд, глух за сарказма. — По-добре от това не може да бъде. Знаете ли, че едно гюле мина през каютата на принца? Един от стражите му загина, друг бе ранен тежко и почина снощи. Доколкото разбрах, той е побеснял. За една нощ френската флота ни помогна повече, отколкото нашата дипломация за месеци. Дали не е възможно да му представим капитана на пленения кораб? Аз, разбира се, му казах, че нападателите ни са французи, но ще е добре да представя неоспоримо доказателство.