— Няма да развеждаме пленени офицери като на някой римски парад — каза Лорънс с равен глас.
Той знаеше какво е да си пленник и макар тогава да беше още момче, млад флотски курсант, още помнеше благоразположението на френския капитан, който напълно сериозно поиска честната му дума.
— Разбирам, естествено. Няма да изглежда много добре — отвърна Хамънд със съжаление за този пропуск. — Макар че ще е много жалко, ако…
— Това ли е всичко? — Лорънс го прекъсна, защото нямаше желание да слуша повече.
— О… Моля да ме извините, натрапих ви присъствието си — несигурно каза Хамънд и най-накрая погледна Лорънс. — Исках само да ви информирам, че принцът изрази желание да ви види.
— Благодаря, сър — отсече Лорънс.
Хамънд сякаш искаше да каже още нещо, вероятно да пришпори Лорънс да тръгне веднага или да му даде съвет за срещата, но не посмя и си тръгна с кратък поклон.
Лорънс нямаше желание да разговаря с Юнсин, а още по-малко — да търпи пренебрежението му, а настроението му не се подобри особено след мъчителното усилие, с което се добра до апартамента на принца чак на кърмата на кораба. Когато прислугата се опита да го накара да чака в преддверието, той каза кратко:
— Да ме уведоми, когато е готов — и се обърна да си ходи.
Настъпи суетня и шушукане, един мъж дори си позволи да препречи вратата и след миг Лорънс бе въведен право в голямата каюта.
Двете зеещи дупки в срещуположните стени бяха запушени с парчета синя коприна, за да не влиза вятър. Въпреки това продълговатите флагове по стените, изписани с йероглифи, от време на време се вееха и потракваха на течението.
Юнсин седеше с изправен гръб на драпирано с червен плат кресло до малко писалище от лакирано дърво. Въпреки люшкането на кораба, четката му се движеше стабилно от мастилницата до хартията. Не капна нито веднъж, а мокрите йероглифи бяха в спретнати редове и колони.
— Пожелали сте да ме видите, сър — каза Лорънс.
Юнсин довърши една последна черта и остави четката настрана, но не отговори веднага. Взе един каменен печат от малка купичка с червено мастило и го постави в края на страницата. После сгъна листа, остави го върху друг подобен лист и уви и двата в мушама.
— Фън Ли — викна.
Лорънс се стресна. Дори не бе забелязал прислужника в ъгъла, невзрачен в своята проста роба от тъмносин памук, който сега излезе напред. Фън бе висок мъж, но така се бе навел в поклон, че Лорънс видя от него единствено идеалната линия на главата, където черната коса бе избръсната до гладко. Той хвърли на Лорънс бърз, любопитен поглед, после вдигна писалището и го отнесе до стената, без да разлее и капчица мастило.
Побърза да се върне с табуретка за крака за Юнсин, после отново се оттегли в ъгъла на стаята. Явно Юнсин не възнамеряваше да го отпрати по време на тази среща. Принцът седеше изправен, с ръце, отпуснати на креслото, и не предложи стол на Лорънс, макар че в помещението имаше още два. Това веднага зададе тона и Лорънс усети как раменете му се сковават, още преди Юнсин да бе проговорил.
— Въпреки че вашето идване бе продиктувано от чиста необходимост — студено каза Юнсин, — вие си въобразявате, че можете да останете другар на Лун Тиен Сян и да се отнасяте с него като с ваша собственост. А сега станахме свидетели на най-лошото — заради вашата невъздържаност и безразсъдство, той пострада сериозно.
Лорънс стисна устни. Не беше в състояние да даде дори бледо подобие на цивилизован отговор. Той бе подложил преценката си на съмнение преди да вкара Темерер в битката и през цялата следваща нощ, когато си припомняше звука на ужасното съприкосновение на куршума и тежкото, болезнено дишане на Темерер. Да го обвинява Юнсин обаче бе съвсем друг въпрос.
— Това ли е всичко? — попита.
Вероятно Юнсин бе очаквал Лорънс да раболепничи и да моли за прошка. Този кратък отговор го ядоса и направи по-словоохотлив.
— Толкова ли ви липсват принципи? — каза той. — Нямате ли капка угризение? Готов сте да поведете Лун Тиен Сян към сигурна смърт, все едно е обикновен кон. Забранява ви се да летите отново с него и си приберете недостойните слуги. Аз ще му пратя от моите стражи…
— Сър — каза безцеремонно Лорънс, — вървете по дяволите.
Юнсин млъкна. Изглеждаше повече стъписан, отколкото обиден, че го прекъсват, и Лорънс добави: