— Колкото до вашите стражи, ако някой от тях доближи драконовата палуба, ще кажа на Темерер да го изхвърли зад борда. Приятен ден.
Той се поклони и не остана да чуе отговора, ако изобщо последва такъв, а се обърна и напусна стаята. Прислужниците го изгледаха, докато минаваше покрай тях, но този път не му препречиха пътя. Той застави крака си да го слуша и забърза крачка. Накрая си плати за перченето. Когато стигна до каютата си в другия край на този безкрайно дълъг кораб, кракът му започна да се свива в спазми с всяка следваща стъпка. Зарадва се, когато най-после се отпусна в своето кресло и потуши раздразнението си с чаша вино. Може би показа невъздържаност, но ни най-малко не съжаляваше. Юнсин трябваше да научи, че не всички британски офицери и джентълмени са готови да му се кланят и да угаждат на всеки негов деспотичен каприз.
Колкото и да бе приятна подобна решителност, Лорънс не можеше да не признае пред себе си, че това незачитане до голяма степен се подсилваше от убеждението, че Юнсин никога не би си позволил да го раздели от Темерер. Правителството, в лицето на Хамънд, сигурно очакваше да спечели нещо срещу подмазването си. От своя страна, Лорънс нямаше нищо важно за губене. Тази мисъл го потисна. Той остави чашата и известно време стоя така, мрачен и мълчалив, и разтрива вдигнатия си на един сандък болен крак. Камбаната на палубата би шест пъти и той чу далечното пищене на боцманската свирка и топуркането на моряците, които отиваха на закуска на долната палуба. От камбуза дойде аромат на силен чай.
Лорънс допи чашата си и облекчи болката. Тогава отново се изправи на крака, отиде до каютата на Райли и почука. Искаше да го помоли да разпредели няколко от моряците си на палубата, за да не допускат стражите на принца. Бе неприятно изненадан да завари там Хамънд, който седеше пред писалището на Райли с гузен и тревожен израз на лицето.
— Лорънс — каза Райли, след като му предложи стол, — разговарях с г-н Хамънд за пътниците.
Лорънс забеляза, че самият Райли също изглежда уморен и напрегнат.
— Той доведе до знанието ми, че те стоят затворени, откакто се разбра новината за Източноиндийската компания. Това не може да продължава цели седем месеца. Трябва да намерим начин да им осигурим спокоен достъп до свежия въздух. Сигурен съм, че няма да възразите… Мисля, че трябва да им позволим да се разхождат по драконовата палуба. Не смеем да ги пуснем в близост до моряците.
Предложението не можеше да е по-неохотно прието или да дойде в по-неподходящ момент. Лорънс изгледа Хамънд със смесица от неприязън и чувство, много близко до отчаяние. Този човек сякаш бе злият гений на катастрофите, поне в очите на Лорънс, и перспективата за едно дълго пътуване, подчинено на дипломатическите му машинации, изглеждаше все по-непоносима.
— Съжалявам за неудобството — каза Райли, когато Лорънс се забави с отговора. — Просто не виждам друг изход. Несъмнено има достатъчно място.
Така беше. С толкова малко летци на борда и при пълен корабен екипаж, щеше да е нечестно да искат от моряците да отстъпват част от своето жизнено пространство. Това само би обтегнало повече бездруго напрегнатите отношения. От практична гледна точка Райли бе напълно прав и негово право на капитан бе да реши къде да се разхождат свободно пътниците. Заплахата на Юнсин обаче направи въпроса принципен. На Лорънс му се искаше да си излее душата само пред Райли и щеше да го направи, ако Хамънд не присъстваше, но…
— Може би — намеси се бързо Хамънд — капитан Лорънс се притеснява да не раздразнят дракона му. Позволявам си да предложа да отделим с демаркационна линия част от палубата само за тях. Например да опънем въже или да я маркираме само с боя.
— Добра идея, но бъдете така добър да им разясните ограниченията, господин Хамънд — каза Райли.
Нямаше начин Лорънс да протестира открито, без да даде обяснение. Той предпочете да не излага случилото се пред Хамънд, за да не му позволява да коментира — не и когато вероятно нищо нямаше да спечели. Райли щеше да му симпатизира, поне така се надяваше Лорънс, макар че вече не бе толкова уверен. Симпатия или не, проблемът оставаше и Лорънс не знаеше какво друго може да се направи.
Той не се бе примирил — ни най-малко, но не желаеше да поставя Райли в още по-трудна ситуация.
— Също така ще им разясните, господин Хамънд — каза Лорънс, — че не бива да идват на палубата въоръжени. Никакви мускети, нито саби. При проблеми ще слизат моментално в трюма. Няма да позволя да се натрапват на екипажа ми, нито на Темерер.
— Но, сър, сред тях има войници — възрази Хамънд. — Може би ще желаят от време на време да се упражняват…