При цялото му любопитство обаче той бе дълбоко резервиран човек, качество, което се подсилваше от суровата му чуждоземна външност. Интересът му бе по-скоро напрегнат, отколкото пламенен, не толкова научна страст, колкото прилежание и усърдие. В маниера му нямаше нищо примамливо. Хамънд най-неустрашимо вече бе направил няколко увертюри, посрещнати любезно, но студено и на Лорънс му се струваше болезнено ясно, че Сун Кай не ги поощрява. На лицето му не се изписваше никаква емоция при идването и отдалечаването на Хамънд — нито усмивка, нито смръщване, само учтиво внимание.
Дори общуването им да бе възможно, Лорънс нямаше да се престраши да се натрапи, като виждаше опитите на Хамънд, въпреки че Сун Кай можеше да използва помощ при изучаването на кораба и това би бил идеален повод за разговор. Тактът обаче не го позволяваше, както и езиковата бариера, затова за момента Лорънс се задоволи само с наблюдения.
В Мадейра се запасиха с вода и попълниха наличностите на добитък, намалели след гостуването на формацията, но не останаха на порт.
— Цялата тази смяна на платната не беше напразна. Започвам да добивам по-добра представа от какво се нуждае корабът — каза Райли на Лорънс. — Какво ще кажете за Коледа по море? Ще се радвам да подложа „Преданост“ на проверка, да видя дали ще развием скорост от седем възела.
Отплаваха величествено от пристанището на Фуншал[20] с високо вдигнати платна и надеждите на Райли за по-голяма скорост се сбъднаха още преди той да съобщи:
— Почти осем възела. Сега какво ще кажете?
— Поздравявам ви — отвърна Лорънс. — Аз самият не вярвах, че е възможно. Корабът надминава себе си.
Той почувства необичайно съжаление за високата скорост, напълно непознато досега. Като капитан той не си позволяваше да прекалява със скоростта, защото намираше за неуместно да се държи безразсъдно с имуществото на краля, но като всеки моряк искаше корабът му да се движи възможно най-добре. В друга ситуация щеше да сподели удоволствието на Райли и да не погледне повече назад към смаляващия се остров.
Райли бе поканил Лорънс и няколко офицери на вечеря, за да отпразнуват новите възможности на кораба. Сякаш за наказание в това време от нищото се изви кратка вихрушка, докато на вахта бе единствено злочестият младши лейтенант Бекет. Той можеше да обиколи света шест пъти без почивка, стига корабите да се подчиняваха директно на математическите формули. Въпреки това винаги успяваше да даде погрешни заповеди при лоши атмосферни условия. Всички наскачаха от трапезата още в първия момент, когато „Преданост“ заседна и наклони носа си, и чуха Темерер да изревава стреснато. При все това вятърът почти беше отнесъл крюйсбрамсела, преди Райли и Пърбек да стигнат до палубата и да сложат ред.
Бурята отшумя толкова бързо, колкото и се появи. След бързите тъмни облаци небето остана коралово и синьо. Вълнението утихна до умерената височина от няколко фута, която почти не се забелязваше на борда на „Преданост“. Още беше достатъчно светло да се чете и група китайци излезе на палубата. Това бяха няколко слуги, които изнесоха Лиу Бао през вратата на легло на колелца, прекосиха квартердека и бака и накрая го качиха на драконовата палуба. Възрастният дипломат бе силно променен от последната си поява. Свалил беше поне три-четири килограма и бе добил зеленикав оттенък под брадата и увисналите си бузи. Лорънс не можеше да не го съжали. Слугите му изнесоха кресло, настаниха го и го обърнаха с лице към хладния, влажен вятър, но по нищо не пролича състоянието му да се е подобрило. Когато му предложиха поднос с храна, той го отказа с махване на ръка.
— Дали няма да се остави да умре от глад? — попита Темерер повече с любопитство, отколкото със загриженост.
Лорънс му отговори отнесено:
— Не, надявам се, макар че е твърде възрастен да тръгва за пръв път по море — и той направи знак. — Дайър, слез при господин Полит и го помоли да бъде така добър да дойде за минута.