Най-лошото бе, че едва ли щеше да намери съчувствие. Бившите му познайници щяха да приемат това като късмет, че се е измъкнал, семейството му щеше да ликува, а светът нямаше да забележи липсата му. Във всеки случай в неговата безпътица имаше нещо нелепо — той бе станал летец с голяма неохота, воден единствено от силното си чувство за дълг. От промяната в поста му не бе изминала и година, а вече и тази врата бе затворена за него. Само друг летец, може би дори само друг капитан, би съумял наистина да разбере чувствата му. Без Темерер той щеше да се отдалечи от компанията им, както и самите летци бяха изолирани от останалия свят.
В салона на „Корона и котва“ имаше хора, въпреки че по градските стандарти още беше рано за обяд. Странноприемницата не бе модерна, нито изискана. Клиентелата й се състоеше от селяни, привикнали да се хранят в по-разумни часове. Не беше място за порядъчни дами, нито място, което Лорънс би посещавал доброволно. Роланд привлече няколко безцеремонни и няколко просто любопитни погледа, но никой не си позволи по-голяма волност. Присъствието на Лорънс, с неговите широки рамене и провесена на бедрото парадна сабя, бе достатъчно красноречиво.
Роланд заведе Лорънс в стаята си на горния етаж, предложи му едно грозно кресло и му подаде чаша вино. Той отпи дълго, като се криеше зад чашата от съчувствения й поглед. Боеше се, че лесно ще изпусне юздите.
— Сигурно ти прималява от глад, Лорънс — каза тя.
— Това е малката беля.
Тя позвъни на прислужниците. Скоро дойдоха двама мъже с обилна вечеря — печена кокошка, говеждо със зеленчуци и сос, чийзкейк с мармалад, пай с телешки джолан, задушено червено зеле и малък бисквитен пудинг за десерт. Тя пожела да сервират всичко на масата, вместо да им прислужват, и ги отпрати.
Лорънс мислеше, че няма да може да хапне, но щом видя храната, откри, че все пак е гладен. В последно време се бе хранил криво-ляво благодарение на нередовния си живот и оскъдните порции в евтиния пансион, избран заради близостта му с поделението, в което държаха Темерер. Сега започна да се храни с охота. Говореше почти само Роланд, като го разсейваше със служебни клюки и незначителни историйки.
— Съжалявам, че се лиших от Лойд. Възнамеряват да го зачислят към яйцето Енгълуинг, което се втвърдява в Кинлох Лаган — каза тя за първия си лейтенант.
— Мисля, че съм го виждал — Лорънс малко живна и вдигна глава от чинията. — Яйцето на Обверсария, нали?
— Да, възлагаме му големи надежди — отвърна тя. — Лойд, естествено, изпадна във възторг и аз много се радвам за него. И все пак не е лесно да обучиш нов човек след пет години, когато целият отряд и самият Екзидий не спират да мърморят как правел нещата Лойд. Сандърс обаче е стабилен и с добро сърце. Пратиха го от Гибралтар, когато Гранби отказа поста.
— Какво? Отказал е поста? — викна смаяно Лорънс. Гранби бе неговият първи лейтенант. — Надявам се, не от лоялност към мен.
— Господи, не знаеше ли? — Роланд бе също толкова смаяна. — Гранби бе твърде любезен. Каза, че е благодарен, но предпочита да не сменя поста си. Сигурна бях, че се е консултирал с теб. Реших, че са ти дали някакъв повод за надежда.
— Не — отвърна съвсем тихо Лорънс. — По-вероятно е той да остане без какъвто и да е пост. Съжалявам, че е подминал толкова добра възможност.
Отказът щеше да направи лоша услуга на Гранби. Човек, отхвърлил едно предложение, не можеше скоро да очаква второ, а не след дълго Лорънс нямаше да има влияние, за да му помогне.
— Ужасно съжалявам, че ти дадох още поводи за тревога — каза след малко Роланд. — Адмирал Лентън още не е разформировал вашата част. Само, воден от отчаяние, даде няколко души на Бъркли, на когото не му достигат хора. Всички бяхме убедени, че Максимус е достигнал пълния си ръст, но малко след като ти беше повикан тук, той ни опроверга и дължината му се увеличи с нови петнадесет фута.
Тя добави последното в опит да върне по-ведрия тон на разговора, но това бе невъзможно. Лорънс усети как стомахът му се свива и остави ножа и вилицата в още пълната чиния.
Роланд пусна завесите. Навън почти се беше стъмнило.
— Искаш ли да идем на концерт?
— С радост ще те придружа — механично отвърна той, но тя поклати глава.
— Няма значение, виждам, че няма да ти помогне. По-добре си лягай, скъпи приятелю. Безсмислено е да стоиш буден и да униваш.