Трябваше да иде да говори с Блайт, но едно почукване на вратата го спря още преди да бе имал време да се изправи. Влезе Райли. Беше сериозен, с куртка, шапка под мишница и чисто шалче на врата.
Седма глава
Доближиха Кейп Кост след седмица, изпълнена с неприязън, трайна и осезаема като жегата. Блайт беше пострадал тежко от зверското налагане и продължаваше да лежи в лазарета почти в безсъзнание. Хората от наземния екипаж се редуваха да стоят до леглото му, да правят вятър на кървавите следи от камшика и да го придумват да пие вода. Те бяха разбрали на какво е способен разгневеният Лорънс, затова ненавистта им към моряците се изразяваше не с думи или действия, а с навъсени, мрачни погледи, мърморене и рязко замлъкване, ако приближеше някой.
От инцидента нататък Лорънс не бе обядвал с капитана. Райли се беше засегнал, че Пърбек е бил смъмрен пред всички. От своя страна, Лорънс също се ядоса на недоволството на Райли от дванайсетте камшика и отказа да нареди повече. В разгара на дискусията Лорънс изпусна забележка за проявата на лош вкус да спират на робско пристанище. Райли се възмути от този намек и разговорът им приключи не с викове, но с хладна официалност.
Най-лошото от всичко беше силното униние на Темерер. Той бе простил на Лорънс за грубото отношение и бе проумял, че подобно нарушение на реда заслужава наказание. Не успя обаче да изтърпи истинската гледка и по време на налагането с камшик бе ревал яростно заедно с крясъците на Блайт. От това бе произтекло и нещо добро — помощник-боцманът Хингли, който размахваше камшика с нещо повече от обичайната енергия, в един момент се уплаши и последните удари се получиха слаби, но бедата вече беше сторена.
Оттогава Темерер стана тъжен и тих, отговаряше лаконично и се хранеше зле. Моряците, от своя страна, бяха недоволни от лекото наказание толкова, колкото летците — от жестокостта му. Клетият Мартин, пратен да щави кожи заедно с главния впрегач, бе по-съсипан от вината, отколкото от наказанието си и прекарваше всяка свободна минута до леглото на Блайт. Единственият напълно доволен от ситуацията беше Юнсин, който използва възможността да проведе още няколко дълги разговора с Темерер на китайски — насаме, защото Темерер не си направи труда да включи Лорънс.
Принцът обаче явно не остана удовлетворен от последния от тях, защото драконът изсъска, прибра яката си и едва не събори Лорънс на земята, когато се уви ревниво около него.
— Какво ти каза? — попита Лорънс, като безуспешно се мъчеше да надникне над голямото черно туловище.
Той вече бе силно раздразнен от упоритото натрапване на Юнсин и търпението му почти се беше изчерпало.
— Разказваше ми за Китай и как живеят драконите — каза уклончиво Темерер, от което Лорънс заподозря, че описанието му е харесало. — Но после ми каза, че там трябва да имам по-достоен компаньон и че теб ще те отпратят.
Когато най-накрая го убедиха да пусне Лорънс, Юнсин вече си беше тръгнал „пламнал от яд“, както докладва Ферис с неподобаваща за един старши лейтенант веселост. Това не бе никак успокоително за Лорънс.
— Няма да позволя Темерер да бъде подлаган на подобен стрес — каза той ядосано на Хамънд и се опита, без особен успех, да прати по дипломата едно крайно недипломатично съобщение за принца.
— Гледате много недалновидно на въпроса — бе вбесяващият отговор на Хамънд. — Ако в рамките на това пътуване убедим принц Юнсин, че Темерер няма да се раздели с вас, толкова по-добре за нас. Така ще сме по-подготвени за преговорите, когато най-накрая пристигнем в Китай.
Той направи пауза и попита с още по-влудяваща загриженост:
— Нали сте сигурен, че няма да се раздели с вас?
Когато чу подробен разказ на случилото се, Гранби рече:
— Предлагам да метнем Хамънд и Юнсин зад борда в някоя безлунна нощ, и прав им път.
С това той изрази личното мнение и на Лорънс, който не можеше да си позволи такава откровеност. Гранби не се интересуваше от добрите маниери и говореше между хапките от леката вечеря — супа, сирене на скара, пържени в свинска мас картофи с лук, печено пиле и пай с кайма. Най-после бе напуснал лазарета блед и много отслабнал и Лорънс го покани на трапезата си.
— Какво друго му разправя този принц?
— Нямам ни най-малка представа. В последната седмица не е казал и три думи на английски — отвърна Лорънс, — а аз не желая да разпитвам Темерер. Би било грубо натрапничество и любопитство.