— Сигурно му разправя, че там никой от приятелите му няма да бъде налаган с камшик — мрачно каза Гранби, — че ще може да чете по десет книги на ден и ще има камари със скъпоценни камъни. Чувал съм истории за подобно поведение, но ако някой наистина се опита, ще излети позорно от въздушния корпус, ако драконът вече не го е разкъсал на парчета.
Лорънс помълча за момент и се заигра с винената чаша.
— Темерер го слуша само защото е нещастен.
— О, по дяволите — Гранби се отпусна тежко назад. — Дяволски съжалявам, че боледувах толкова дълго. Ферис си го бива, но преди не е пътувал на транспортен кораб. Не знае какви стават моряците и как да накара хората си да не им обръщат внимание — навъсено каза той. — Не мога обаче да ви дам съвет как да повдигнете духа на Темерер. Най-дълго съм служил при Летификат, а тя е прекалено сговорчива дори за Копър Регал. Нито раздразнение, нито тъга някога са потискали апетита й. Може би проблемът е, че не му дават да лети.
Навлязоха в пристанището на следващата сутрин. То представляваше широк полукръг със златист плаж, обсипан с прелестни палми, под ниските бели крепостни стени. Водите на залива кръстосваха множество груби канута, някои — все още с клони по стволовете, в които бяха издялани. Наред с тях се забелязваха бригове и шхуни, а в западния край имаше средно голям кораб, чиито лодки кръстосваха до брега и обратно. Бяха претъпкани с чернокожи, които биваха подкарвани като добитък от един тунел, излизащ право на самия бряг.
„Преданост“ беше твърде голям, за да влезе докрай в пристанището, но пусна котва достатъчно близо. Денят бе спокоен и плясъците на камшиците се чуваха идеално над водата, примесени с викове и ридания. Лорънс излезе намръщен на палубата и нареди на Роланд и Дайър, които наблюдаваха с опулени от изумление очи, да идат да почистят каютата му. Темерер не можеше да бъде защитен по същия начин и наблюдаваше случващото се с известно объркване, докато продълговатите му зеници се разширяваха и свиваха.
— Лорънс, тези хора са оковани във вериги. Какво ли са направили? — попита той, изваден от апатията си. — Не може всичките да са престъпници. Виж, там има едно малко дете, и още едно…
— Не — отвърна Лорънс, — това е кораб, който превозва роби. Моля те, не гледай.
Той се бе опасявал от този момент, затова бе правил бегъл опит да обясни на Темерер идеята на робството. Не успя, както поради собственото си омерзение, така и заради затруднението на Темерер да схване понятието собственост. Сега Темерер не го послуша, а продължи да гледа с нервно махане на опашка. Товаренето на кораба продължи цяла сутрин и горещият вятър донесе от брега киселата миризма на немити, потни и болни вследствие на мизерията тела.
Най-накрая приключиха и корабът излезе от пристанището със своя злополучен товар и вдигна платна, като остави фина бразда, минавайки покрай тях. Вече бе развил прилична скорост и матросите се суетяха по такелажа, но половината от екипажа бяха просто стражи, които скучаеха по палубата с мускети и канчета грог в ръце. Те огледаха Темерер с любопитство. Лицата им бяха безизразни, потни и прашни. Един от тях дори вдигна пушката си и се прицели, все едно ще стреля.
— На оръжие! — викна лейтенант Ригс още преди Лорънс да реагира и тримата стрелци на палубата незабавно вдигнаха пушки.
Мъжът на отсрещния кораб свали своя мускет, захили се, показвайки силно пожълтели зъби, и се обърна със смях към другарите си. Темерер прибра яката си, но не от страх, защото от такова разстояние куршумът от мускета би му нанесъл по-малко поражения, отколкото един комар на човек, а по-скоро от отвращение. Той изръмжа ниско и почти си пое дълбок подготвителен дъх. Лорънс сложи ръка на хълбока му и каза тихо:
— Не. Няма смисъл.
Той остана при него, докато бригът стана само точица на хоризонта и изчезна от погледите им. Дори след като си замина, Темерер продължи недоволно да мята опашка.
— Не съм гладен — каза, когато Лорънс му предложи храна.
Отново стана много тих и от време на време несъзнателно дращеше с нокти по палубата, произвеждайки ужасен стържещ звук.
Райли бе в далечния край на кораба и крачеше по палубата на юта, но много от моряците бяха достатъчно близо, за да чуят разговорите. Те спускаха лодката и офицерската баржа и се подготвяха за пренасяне на провизиите под ръководството на лорд Пърбек. Във всеки случай нищо не можеше да бъде казано на висок глас и светкавично да не обиколи палубата. Лорънс съзнаваше, че е доста грубо да критикува Райли на борда на собствения му кораб, дори между тях да не тлееше вражда, но накрая не се сдържа.