— Шансовете ни да спечелим принц Юнсин са малки, но се надявам, че все пак имаме някакъв напредък — каза Хамънд. — Окуражителен е фактът, че той няма търпение да си осигури вашето съдействие на толкова ранен етап. Ясно е, че иска всичко да е свършен факт, когато пристигнем в Китай. Вероятно очаква императорът да е склонен да ни гарантира по-задоволителни условия.
— Знаете ли, той не е наследникът на трона — добави Хамънд, като видя, че Лорънс изглежда несигурен. — Императорът има трима синове и най-младият принц Миеннин вече е голям и е сочен за предполагаем престолонаследник. Не че принц Юнсин няма влияние, напротив. Иначе нямаше да получи такава автономия, че да бъде пратен в Англия. Този опит от негова страна обаче ми дава надежда, че може би съществуват повече благоприятни възможности, отколкото сме съзнавали досега. Само…
Тук той внезапно се угрижи и седна, като забрави за картите.
— Само французите да не се бяха утвърдили вече сред по-либералните среди в двора — довърши той. — Това, опасявам се, обяснява много неща, например, защо им е било подарено яйцето. Иде ми да си скубя косите. Те са съумели да спечелят благоволението на Китай, докато ние сме се поздравявали за спасеното си достойнство, когато е бил пропъден лорд Макартни, без да правим опити за възстановяване на взаимоотношенията.
Лорънс си тръгна с много по-малко чувство на вина и нещастие отпреди. Знаеше, че отказът му не беше мотивиран от никакви рационални аргументи, а се дължеше изцяло на рефлекс. Той никога нямаше да се съгласи да излъже Темерер, както му предложи Юнсин, нито щеше да го изостави в неприятна или нецивилизована ситуация. Хамънд обаче можеше да отправи други искания, по-трудни за отхвърляне. Ако им дадяха заповед да се разделят в името на особено изгодна договореност, негов дълг щеше да е не само да си замине, но и да убеди Темерер да се подчини, колкото и да не му се иска. Досега той се бе утешавал с вярата, че китайците няма да предложат задоволителни условия. Тази илюзорна утеха вече му се изплъзваше и нещастието от раздялата приближаваше с всяка измината миля.
За огромна радост на Лорънс два дни по-късно те напуснаха Кейп Кост. Сутринта, преди да отплават, група роби бяха докарани по суша и натикани в тъмниците, които се виждаха от кораба. Последва една още по-ужасна сцена. Робите още не бяха изтощени от дълъг престой в затвора, нито се бяха примирили със съдбата си. Когато вратите на тъмницата се отвориха да ги приемат, зейнали като паст на гроб, неколцина от по-младите възстанаха.
Очевидно бяха открили начин да се освободят по пътя натам. Двама от стражите паднаха под ударите на свалените окови, останалите заотстъпваха и в паниката си взеха да стрелят безразборно. Няколко стражи дотичаха от своите постове и се включиха в общото сбиване.
Това бе храбър, но безнадежден опит. Повечето размирници видяха неизбежното и се втурнаха да се спасяват поединично. Някои хукнаха по плажа, други се скриха в града. Стражите успяха да обуздаят останалите оковани роби и откриха огън по бегълците. Повечето бяха убити преди да се изгубят от погледа, а за издирване на останалите се организираха отряди, които ги разпознаваха по голотата и раните от оковите. Черният път, водещ към тъмницата, се разкаля от кръвта. Дребните, свити на кълбо трупове лежаха ужасяващо неподвижно сред живите. В суматохата бяха убити много жени и деца. Търговците на роби подкараха останалите хора към затвора и наредиха на стражите да разчистят труповете. Не бяха минали и петнайсет минути.
Когато вдигнаха котва, нямаше песни и викове и работата отне повече време от обикновено, но дори боцманът, който иначе не търпеше никакво кръшкане, сега не сплаши никого с пръчката си. Денят отново бе лепкаво влажен и толкова горещ, че катранът се втечни и падаше от такелажа на големи черни капки. Някои дори улучиха Темерер, за негова огромна погнуса. Лорънс остави на пост куриерите и мичманите с кофи и парцали, за да чистят кожата му от капките и в края на деня те бяха капнали от умора и ужасно мръсни.
Следващият ден не се различаваше с нищо, както и дните след него. От бака брегът се виждаше неравен и неприветлив, разчупван само от скали и свлачища на камъни. Постоянно внимание беше нужно, за да се държи кораба на безопасно разстояние в дълбочините, заради капризните и променливи ветрове така близо до сушата. Мъжете вършеха работата си в жегата тихо и без усмивки — бяха научили пагубната новина за Аустерлиц.
Осма глава
Блайт най-накрая излезе от лазарета. Беше много отслабнал и предимно седеше и дремеше в един стол на палубата. Мартин усърдно се грижеше за удобството му и се караше на всеки, който бутнеше импровизирания навес, направен специално за болния. Блайт едва успяваше да се прокашля, но в ръката му бе сложена чаша грог. Не можеше да разговаря за времето, но му бяха предложени одеяло, мушама и сянка.