— Не, потеглих още преди да се заговори за това — каза Джеймс. — Обещавам, че ако нещо се е променило до завръщането ми, ще се постарая да научите новините в Кейптаун. Само че — добави той — на юг ни пращат само веднъж на шест месеца и не мога да се надявам да дойда пак. Площадките за кацане не са безопасни и няколко куриери изчезнаха без следа, докато са летели над сушата или просто са нощували на брега.
Джеймс потегли на следващата сутрин и им махна от гърба на Воли, докато дребният сиво-бял дракон не се изгуби в надвисналите ниско перести облаци. Лорънс бе успял да нахвърля бърз отговор на Харкорт и да довърши вече започнатите писма до майка си и Джейн. Това почти сигурно бяха последните думи, които щяха да чуят от него в следващите месеци.
Нямаше много време за меланхолия, защото отново го повикаха под палубата, за да посъветва Лиу Бао с какво да замести някакъв маймунски орган, който обикновено ползвали в едно ястие. Лорънс препоръча агнешки бъбреци и веднага склони да помогне в други задачи. Остатъкът от седмицата премина невротично в подготвителни работи. В кухнята ден и нощ се работеше под пълна пара, докато драконовата палуба така се затопли, че дори на Темерер му дойде в повече. Китайските прислужници се заеха да изчистят кораба от вредители — задачата бе безнадеждна, но те упорито я изпълняваха. Понякога излизаха на палубата пет-шест пъти дневно, за да хвърлят умрелите плъхове зад борда. Матросите ги наблюдаваха възмутено, защото към края на пътуването това ставаше част от менюто им.
Лорънс нямаше ни най-малка представа какво да очаква от събитието, но се облече официално с помощта на Джетсън, камериера на Райли. Сложи си най-хубавата риза, прилежно изгладена и колосана, копринени чорапи и бричове до коляното вместо панталона и лъснатите войнишки ботуши. Спретна се в парадния тъмнозелен жакет със златисти пагони и си сложи отличията — златен медал на широка синя панделка от Нил, където се бе отличил като морски лейтенант, и сребърна игла, получена за участие в битката при Дувър.
Зарадва се, че е положил толкова усилия, когато влезе в помещенията на китайците. Още на вратата му се наложи да приклекне под тежка червена завеса и завари стаята пищно украсена с драперии. Можеше да мине за официална шатра на сушата, ако не бе постоянното полюшване на кораба под краката му. На масата бе нареден фин порцелан, като всеки съд бе в различен цвят, със златно и сребърно по края. Лакираните пръчици за хранене, от които Лорънс се бе опасявал цяла седмица, сега стояха до всяка чиния.
Юнсин вече бе заел мястото си начело на масата и изглеждаше внушително в най-пищната си роба от тъмнозлатиста коприна, везана с черни и сини дракони. Лорънс бе настанен достатъчно близо, за да види миниатюрните парчета скъпоценни камъни в драконовите очи и нокти. Отпред на гърдите на принца имаше една-единствена фигура на дракон, която бе по-голяма от останалите и бе избродирана от бяла коприна с парченца рубини за очите и петте разперени нокътя на всяка лапа.
Като по чудо успяха да се съберат всички, чак до малките Роланд и Дайър. Най-младите офицери бяха сбутани на отделна маса и лицата им вече блестяха от жегата. Прислужниците започнаха да наливат вино още със сядането на гостите, други пристигаха от камбуза и слагаха огромни плата по дължината на масите — резени студено месо, поръсени с тъмножълти ядки, сушени череши и кралски скариди с неоткъснати глави и предни крачета.
Юнсин вдигна чаша за първия тост и всички побързаха да отпият заедно с него. Оризовото вино бе поднесено топло и се стече в гърлото с опасна лекота. Явно това беше сигнал за началото на вечерята. Китайците се заеха с платата, а по-младите мъже не се поколебаха да ги последват. Лорънс се засрами, като видя, че Роланд и Дайър въобще не се затрудняваха с пръчиците и вече бяха натъпкали бузите си с храна.
Той самият едва успя да поднесе парче говеждо до устата си, като го наниза на едната пръчица. Месото беше опушено и имаше нелош вкус. Той тъкмо преглътна, когато Юнсин вдигна чаша за още един тост. Тази последователност се повтори още няколко пъти, докато на Лорънс му стана неприятно горещо, а главата му започна да се рее.
Постепенно той стана по-умел с пръчиците и се престраши да си вземе скарида, макар че останалите офицери ги избягваха, защото бяха хлъзгави от соса и с неудобна форма. Тя потрепери несигурно в пръчиците му с вперени в него черни очи, но той последва примера на китайците и я отхапа точно до главата. Веднага посегна към чашата си, дишайки тежко през носа — сосът бе нетърпимо лют. По челото му избиха нови капки пот, които се търкулнаха по страните му и стигнаха чак до яката. Лиу Бао се разсмя гръмогласно на изражението му и му доля вино, после се протегна през масата и го потупа одобрително по рамото.