Скоро платата бяха отнесени и заменени с редици дървени паници, пълни с кнедли, някои в подложка от тънка креп хартия, други — от бухнало бяло тесто. Те бяха по-лесни за захващане с пръчиците и можеха да се лапнат на една хапка. Готвачите, изглежда, бяха демонстрирали находчивост при липсата на основни продукти. В една кнедла Лорънс намери водорасло, в друга се появиха агнешки бъбречета. Последваха още три блюда с дребни предястия, после странно ястие с някаква сурова бледорозова риба, студена юфка и мариновани зеленчуци, покафенели от дългото стоене в склада. След известно разузнаване от страна на Хамънд непознатата хрупкава съставка в тази смес бе идентифицирана като сушена медуза. Тази информация накара някои от мъжете да изчоплят тайно парченцата и да ги хвърлят на пода.
С жестове и личен пример Лиу Бао окуражи Лорънс буквално да хвърли съставките във въздуха, за да ги размеси. Хамънд преведе, че това се прави за късмет — колкото по-високо, толкова по-добре. Англичаните не бяха склонни да опитат, защото им липсваше сръчност за подобна задача. Скоро обаче и униформите им, и масата се покриха с парченца риба и мариновани зеленчуци. Това нанесе съкрушителен удар по официалностите и след почти каничка оризово вино на човек, дори присъствието на Юнсин не бе достатъчно, да задуши смеха при гледката на оплескани с риба офицери.
— Сто пъти по-вкусна е от онази, която ядохме на спасителната лодка на „Нормандия“ — каза Райли на Лорънс на висок глас, имайки предвид суровата риба.
Хамънд и Лиу Бао изявиха интерес към историята, затова той я разказа в подробности:
— Капитан Яроу заби кораба ни „Нормандия“ в подводни скали и претърпяхме корабокрушение. Бяхме изхвърлени на пустинен остров на седемстотин мили от Рио. Пратиха ни със спасителната лодка да търсим помощ. По онова време Лорънс беше само втори лейтенант, но капитанът и първият лейтенант знаеха за морето по-малко и от циркови маймуни и именно затова удариха кораба. Те за нищо на света не искаха да дойдат с нас, нито да ни дадат достатъчно провизии — добави той, все още огорчен от този спомен.
— Дванайсет мъже без нищо за ядене, освен сухари и чувал кокосови орехи. Толкова се радвахме, когато хванехме риба, че я ядяхме сурова и с пръсти — каза Лорънс. — Не мога обаче да се оплача. Почти сигурен съм, че тъкмо заради този случай Фоли ме взе за свой първи лейтенант на „Голиат“. За подобен шанс бих изял тонове сурова риба. Тази обаче е много по-вкусна — бързо добави той, за да не излезе, че суровата риба е подходяща само за безнадеждни случаи. Всъщност той точно така смяташе, но моментът не бе подходящ да го споделя.
Тази история подтикна и другите морски офицери да разкажат няколко анекдота, езиците се развързаха, мускулите се отпуснаха от преяждане. Преводачът не спираше да предава историите на заинтригуваната китайска публика, слушаше го дори Юнсин. Той още не бе благоволил да наруши мълчанието си, освен по време на официалните тостове, но погледът му някак омекна. Лиу Бао пък въобще не се стараеше да прикрива любопитството си.
— Били сте на много места и сте преживели необикновени приключения — каза той на Лорънс. — Нашият адмирал Женг е плавал чак до Африка, но е починал на седмото си пътешествие и гробницата му е празна. Вие сте обиколили света повече от веднъж. Притеснявали ли сте се, че може да умрете на път и никой няма да изпълни ритуалите на гроба ви?
— Рядко мисля за това — отговори Лорънс, но не бе съвсем искрен. Всъщност никога не се бе замислял. — В края на краищата Дрейк, Кук и много други велики мъже са били погребани в морето. Не мога да се оплача, ако се случи да споделя техния гроб, сър. Те ще ми бъдат кормчии.
— Надявам се, че у дома имате много синове — каза Лиу Бао и поклати глава.
Непринудеността, с която направи толкова лична забележка, слиса Лорънс.
— Не, сър, нямам нито един — каза той, твърде стреснат да измисли друг отговор. — Не съм женен — добави, виждайки, че Лиу Бао се кани да добие съчувствено изражение.
При превода на този отговор изражението му се смени с удивление. Юнсин и дори Сун Кай се обърнаха и го зяпнаха. Лорънс се почувства принуден да обясни.
— Не бързам за никъде. Аз съм трети син и най-големият ми брат вече има три момчета.
— Позволете ми да разясня, капитане — намеси се Хамънд, за да го спаси. — Господа, при нас е прието най-големият син да наследи фамилното имущество, а от по-малките се очаква сами да си пробият път в живота. Зная, че при вас не е така.