— Не може ли да си ги оставя за утре?
Когато най-после вечерята приключи, почти дузина от мъжете имаха нужда от помощ да се изправят и да излязат от каютата. Онези, които все още стояха сами на краката си, отидоха на палубата и се облегнаха на парапета в различни пози на престорен интерес, с които да прикрият, че чакат реда си за тоалетните. Лорънс най-безсрамно се възползва от личното си съоръжение, после се качи да поседи при Темерер, макар че главата му протестираше почти колкото стомаха.
Лорънс остана изненадан, когато завари цяла делегация от китайски слуги да угощава богато самия Темерер. Те му бяха приготвили деликатеси, предпочитани от драконите по техните земи — говежди черва, пълнени със ситно накълцани дробчета с подправки, които много приличаха на гигантски наденички, както и жарен бут, залят, както изглеждаше, със същия горещ сос, който бяха сервирали и на хората. Второто блюдо бе една огромна, тъмнокафява риба тон, нарязана на дебели котлети и покрита с цели тънки листове юфка. След него слугите с голяма церемониалност донесоха една цяла овца, чието месо бе накълцано и сготвено, а после напълнено обратно в кожата, боядисана в тъмночервено, с парчета плавей[27] вместо крака.
Темерер опита това ястие и каза с почуда:
— Виж ти, сладко е!
После помоли прислужниците нещо на китайски, те му отговориха с многократни поклони и той кимна. Тогава изяде съдържанието с много финес, оставяйки настрана кожата и дървените крака.
— Те са само за украса — каза на Лорънс и се отпусна с въздишка на дълбоко задоволство.
Единствен той се чувстваше толкова удобно. От квартердека под тях се чу слаб звук на гадене и един от по-възрастните матроси изпита последствията от преяждането.
— Казаха ми, че драконите в Китай не ядат кожите, също като хората.
— Надявам се само храната да не ти се види трудно смилаема от толкова много подправки — каза Лорънс и веднага съжали, защото разпозна в това ревност от факта, че Темерер се наслаждава на китайските обичаи.
Той съзнаваше със съжаление, че никога не му беше хрумвало да предложи на дракона сготвена храна или нещо по-разнообразно от риба или овнешко, дори при специални поводи. Темерер обаче отговори само:
— Не, много ми харесва.
Каза го равнодушно и с прозявка, после се протегна и прибра нокти.
— Хайде утре да идем на дълъг полет — рече и се сви плътно на кравай. — Цяла седмица не съм се уморявал. Сигурен съм, че ще се справя с едно по-дълго пътуване.
— Разбира се — отговори Лорънс.
Той се зарадва да чуе, че драконът чувства прилив на сила. Малко след отпътуването им от Кейп Кост Кейнс най-после го обяви за възстановен. Юнсин не бе вдигнал първоначалната си забрана към Лорънс да лети с Темерер, но Лорънс нямаше намерение да се подчинява или да му се моли. Хамънд обаче уреди въпроса с находчивост и тиха дипломация. След последното произнасяне на Кейнс Юнсин дойде на палубата и даде официалното си позволение, „в името на добруването на Лун Тиен Сян чрез здравословни упражнения“, както сам се изрази. Така, те отново бяха свободни да полетят без опасност от скандали, но драконът се оплакваше от болки и се уморяваше при по-висока скорост.
Угощението бе продължило толкова дълго, че Темерер бе започнал да се храни чак по здрач. Вече цареше пълен мрак. Лорънс прилегна до рамото му и се загледа към недотам познатите му звезди на южното полукълбо. Нощта бе кристално ясна и капитанът трябваше да е в състояние да определи с точност местоположението им по съзвездията. Матросите бяха освободени за вечерта, за да празнуват, и оризовото вино се лееше щедро и на тяхната трапеза. Те пееха някаква шумна и доста неприлична песен и Лорънс погледна дали Роланд и Дайър не са на палубата, та да я чуят. От тях двамата нямаше и следа, вероятно си бяха легнали след вечеря.
Мъжете започнаха постепенно да напускат празненството и да си отиват при койките. Райли се изкачи от квартердека, стъпвайки с двата крака на всяко стъпало. Беше капнал от умора и силно зачервен. Лорънс го покани да седне и предвидливо не му предложи чаша вино.
— Няма спор, това беше бурен успех. Всеки домакин би счел подобна вечеря за истински триумф — каза Лорънс. — Но, признавам, щях да съм по-доволен, ако ястията бяха два пъти по-малко, а слугите можеше да полагат и по-малко грижи, без да ме оставят гладен.