Темерер примигна при тази информация.
— Не ни ли излюпвате вие? — попита с огромен интерес — Тогава как…
— Моля да ме извините. Мисля, че видях Пърбек да ме търси — изстреля Райли и избяга със забележителна скорост, някак възмутено си помисли Лорънс, за човек, който току-що бе погълнал четвърт от теглото си под формата на храна.
— Не мога да ти обясня този процес. Аз самият нямам деца — каза Лорънс. — Късно е вече и ако искаш утре да направим дълъг полет, наспи се добре тази вечер.
— Наистина ми се доспа — с прозявка рече Темерер и изплези дългия си змийски език. — Мисля, че ще се задържи ясно и ще летим в хубаво време — и той се настани удобно. — Лека нощ, Лорънс, нали ще дойдеш рано?
— Веднага след закуска съм изцяло на твое разположение — обеща Лорънс.
Той остана да гали нежно дракона, докато не се унесе в сън. Кожата му беше много топла на допир, най-вероятно от остатъчната топлина, която продължаваше да се просмуква от камбуза, макар че пещите най-сетне си починаха след дългите приготовления. Накрая очите на Темерер се затвориха до тънки цепки. Лорънс стана и слезе на квартердека.
Мъжете се бяха прибрали или дремеха на палубата, с изключение на малцината, оставени на стража, които мърмореха недоволно в ъгъла, и нощният въздух бе приятно прохладен. Лорънс отиде назад към кърмата, за да опъне крака, преди да слезе в каютата си. Младият матрос Трип, който бе на вахта, се прозяваше широко почти колкото Темерер. Той затвори рязко уста и се засрами от минаващия покрай него Лорънс.
— Хубава вечер, господин Трип — каза Лорънс, като скри колко го е развеселила гледката.
По думите на Райли момчето бе отбелязало напредък и не приличаше на ленивото, разглезено създание, което родителите им бяха натрапили. Ръкавите му бяха окъсели и вече не покриваха целите китки, а гърбът на палтото му се бе цепил толкова много пъти, че накрая се оказа наложително да го разширят с лента син брезент. Нюансът не съвпадаше съвсем и сега през средата минаваше необичайна ивица. Косата му се бе накъдрила и изсветляла на слънцето почти до жълто. Собствената му майка нямаше да го познае.
— Да, сър — отвърна ентусиазирано Трип. — Храната беше чудесна, а накрая ми дадоха дузина от сладките бухти. Жалко, че не можем винаги да вечеряме така.
Лорънс въздъхна при този пример за младежка издръжливост. Собственият му стомах все още се бунтуваше.
— Внимавайте да не заспите на вахта — каза.
След подобна вечеря щеше да е невероятно, ако момчето не се изкушеше, а Лорънс не искаше то да си заслужи позорното наказание.
— Никога, сър — отвърна Трип, като сподави нова прозявка и завърши изречението с фалцет. — Сър? — каза нервно и тихо тъкмо когато Лорънс щеше да отмине. — Може ли да ви попитам… Нали не мислите, че китайските духове ще се покажат пред някого, който не е член на тяхното семейство?
— Почти съм сигурен, че няма да видите нищо мистично, докато сте на вахта, господин Трип, освен ако не сте скрили бутилка в джоба на палтото си — отвърна сухо Лорънс.
Трип не го разбра веднага, после се засмя, но все още нервно, и Лорънс се намръщи.
— Да не би някой да ви е разправял истории? — попита, с пълното съзнание колко бяха опасни подобни слухове за състоянието на корабния екипаж.
— Не, само че… Ами помислих, че виждам някого, когато отидох да обърна пясъчния часовник, но щом заговорих, той сякаш се изпари. Сигурен съм, че беше китаец, а лицето му беше толкова бяло!
— Това е лесно обяснимо. Видели сте някой от прислужниците, който не говори езика ни. Стреснали сте го и той се е скрил, защото е помислил, че ще го нахокате за нещо. Надявам се, че не сте суеверен, господин Трип. Нормално е за обикновените хора, но е тъжен недостатък у един офицер.
Той говореше строго, с надеждата твърдостта му да откаже момчето да разпространи слуха, а ако страхът не му позволеше да заспи през остатъка от нощта, още по-добре.
— Да, сър — каза доста унило Трип. — Лека нощ, сър.
Лорънс продължи обиколката на палубата с отмерена крачка, защото само за толкова имаше сили. Раздвижването успокояваше стомаха му. Той имаше желание за още една обиколка, но пясъкът в часовника намаля, а той не искаше да разочарова Темерер, като стане късно. Когато тръгна да слиза по стълбата, получи внезапен, силен удар по гърба, спъна се и полетя надолу с главата.
Инстинктивно сграбчи парапета и след като се претърколи, краката му напипаха стъпалата и той се задържа на стълбата. Погледна ядосано нагоре и едва не падна още веднъж, стреснат от бледото, необяснимо деформирано лице, което се взираше в него от тъмнината.