— Боже милостиви! — с искрена уплаха каза той.
После разпозна Фън Ли, прислужникът на Юнсин, и отново си пое дъх. Мъжът изглеждаше толкова странно, защото висеше надолу с главата през отвора в палубата и можеше да падне всеки момент.
— Защо, по дяволите, скачате така по палубата? — попита Лорънс, хващайки мятащата се ръка на мъжа, за да може той да се изправи. — Вече трябваше да сте свикнали с вълните.
Фън Ли само гледаше с нямо неразбиране, после отново стъпи на крака и хукна лудешки надолу по стълбата покрай Лорънс. Изчезна под палубата в посока на помещенията на китайските слуги с такава скорост, сякаш се изпари. Тъмносинята му дреха и черната коса го правеха почти невидим в мрака.
— Не мога да виня Трип — каза си Лорънс на глас, вече по-великодушен към глупостта на момчето. Когато продължи към каютата си, сърцето му продължаваше да бие лудо.
На следващата сутрин Лорънс се събуди от уплашени викове и топуркащи крака. Той хукна моментално към палубата и завари реята на грота строшена на две, огромното платно бе провесено наполовина на бака, а Темерер отново изглеждаше нещастен и засрамен.
— Не исках — каза той с нетипичен дрезгав глас и отново кихна, но този път успя да обърне глава към морето. Силата на този изблик предизвика няколко вълни, които се разплискаха в бака.
Кейнс се качи при него с чанта в ръка и постави ухо на гърдите му.
— Хъм.
Не каза нищо повече, а го преслуша на много места, докато Лорънс не издържа и го попита.
— О, несъмнено е настинка. Можем само да чакаме и да му дадем лекарства за кашлицата, която ще последва. Опитвах се да чуя дали секрециите не се придвижват по тракта, отговорен за божествения вятър — разсеяно каза Кейнс. — Не познаваме точно тази част от анатомията му. За жалост никога не сме правили дисекция на такъв екземпляр.
При тези думи Темерер се отдръпна, сви яка и изсумтя или поне се опита. Вместо това покри цялата глава на Кейнс със секрети. Лорънс отскочи тъкмо навреме и не изпита особено съчувствие към лекаря. Забележката му бе ужасно нетактична. Темерер изграчи:
— Добре съм, все пак можем да полетим — и погледна умоляващо Лорънс.
— Може би един кратък полет сега и един следобед, ако не си уморен — предложи Лорънс и погледна Кейнс, който безуспешно се мъчеше да се почисти от слузта.
— В такова топло време може да лети, колкото пожелае, няма нужда да го щадим — кратко каза Кейнс, след като избърса поне очите си. — Стига да сте вързан стегнато, иначе ще ви изкиха зад борда. Сега ме извинете.
В края на краищата Темерер получи дългия полет, за който бе молил. „Преданост“ се смали зад гърба им, а с приближаването на сушата океанът заблестя като цветно стъкло. Стари, загладени от годините скали се спускаха нежно към водата под плащ от дълбоко зелено, а назъбените сиви камъни по края им разбиваха вълните. Имаше няколко отсечки от светъл пясък, но не достатъчно широки, че да кацне Темерер, в случай че решаха да рискуват. Иначе горите бяха непроходими, дори след като бяха летели в продължение на час навътре в континента.
Беше самотно и монотонно като летенето над празен океан. Чуваше се шум на листа, вместо плискане на вълни — просто друг вид тишина. Темерер поглеждаше развълнувано при всеки случаен животински вой, който раздираше покоя, но не видя нищо под гъстата растителност.
— Никой ли не живее тук? — попита накрая.
Възможно бе да говореше тихо заради настинката, но Лорънс почувства същата нужда да пази тишина и прошепна:
— Не, навлязохме прекалено навътре. Дори най-силните племена живеят по крайбрежието и никога не ходят толкова далече. Има много диви дракони и други свирепи зверове.
Те продължиха още известно време без да разговарят. Слънцето беше много силно и Лорънс се унесе в полудрямка, като удряше брадичка в гърдите си. Оставен без надзор, Темерер запази курса си. Тази скорост не бе предизвикателство за неговата издръжливост. Когато Лорънс се събуди от кихавицата на дракона, слънцето бе преминало зенита си. Щяха да изпуснат вечерята.
Темерер не възрази, когато Лорънс му каза, че трябва да обърнат, дори забърза ход. Бяха стигнали толкова далече, че брегът не се виждаше. Водеха се само от компаса на Лорънс, нямаха никакви ориентири в тази монотонна джунгла. Гладката извивка на океана бе посрещната с радост и настроението на Темерер се подобри, когато отново се понесоха над вълните.
— Може да съм настинал, но поне вече не се уморявам — каза той и кихавицата му го изстреля на десет метра със звук, подобен на оръдеен гръм.