Повикаха преводача и си размениха любезности, след което той им обясни положението и каза, колкото се може по-любезно:
— Ще ви бъда благодарен, ако ми заемете готвачите си, за да приготвят блюдо във ваш стил за Темерер, защото то ще е с по-силен вкус от суровото месо.
Лорънс едва изказа молбата си, и Юнсин веднага даде нареждания на китайски и готвачите бяха пратени в кухните.
— Седнете и изчакайте заедно с нас — най-неочаквано каза Юнсин и Лорънс получи стол, покрит с дълго и тясно парче коприна.
— Не, благодаря, сър, целият съм в прахоляк — отвърна той, като гледаше прекрасната бледооранжева драперия с цветен десен. — Добре ми е така.
Юнсин обаче повтори поканата, затова Лорънс отстъпи. Седна внимателно на самия ръб на стола и прие предложената му чаша чай. Сун Кай му кимна одобрително.
— Имате ли известие от близките си, капитане? — попита той чрез преводача. — Надявам се, че всички са добре.
— Нямам скорошни новини, сър, но ви благодаря за загрижеността — отвърна Лорънс и прекара следващия четвърт час в общи приказки за времето и плановете за отпътуването им, леко озадачен от тази внезапна промяна в отношението им.
Скоро от кухните се появи блюдо с две агнета върху канапе от пандишпан, залято с желиран оранжево-червен сос, и огромният дървен поднос потегли към поляната. Темерер моментално се разведри. Силните подправки успяха да събудят притъпените му сетива и той се нахрани обилно.
— Изглежда, все пак съм бил гладен — каза той, като облиза соса от муцуната си и наведе глава, за да се почисти по-добре.
Лорънс силно се надяваше да не му е навредил — докато го чистеше, на ръката му попадна малко сос, който буквално прогори кожата му и остави белег. Темерер обаче изглеждаше добре и не пи повече вода от обикновено, а Кейнс настоя, че най-важното е драконът да се храни.
Нямаше нужда Лорънс отново да моли за готвачите. Юнсин не само се съгласи да му ги заеме, но се нае да ги наглежда и подтиква да работят по-усърдно, а личният му лекар препоръча в ястията да се включи нов набор от подправки. Прислужниците бяха пратени да обикалят пазарите — макар че среброто бе единственият език, който споделяха с местните, — за да купуват всевъзможни продукти, за предпочитане скъпи и екзотични.
Кейнс бе скептичен, но не и притеснен, а Лорънс се чувстваше по-скоро задължен, отколкото истински благодарен, и малко гузен заради тази липса на искреност. Той не се намеси в съставянето на менюто и прислужниците всеки ден се връщаха от пазарите с все по-ексцентрични покупки — пингвини, пълнени с жито, горски плодове и собствените им яйца, пушено слонско месо, донесено от авантюристи, осмелили се да навлязат навътре в континента, рунтави, дебелоопашати овце с козина вместо вълна, непознати подправки и зеленчуци. Китайците настояваха на последните, като се кълняха, че са полезни за драконите, макар че в Англия традиционната им диета се състоеше само от месо. Темерер поглъщаше едно след друго сложните ястия без неблагоприятни последици, като се изключеше склонността му накрая шумно да се оригва.
Местните деца станаха постоянни посетители, окуражени от гледката на катерещите се по Темерер Роланд и Дайър. Те възприеха търсенето на продукти като игра и възнаграждаваха с овации всяко ново блюдо или пък освиркваха онова, което им се виждаше недостатъчно разнообразно. Туземните деца принадлежаха към различните племена, населяващи района. Повечето се препитаваха с животновъдство, но други се изхранваха с даровете на планините и горите. Именно вторите се включиха в играта и всеки ден носеха продукти, които родителите им бяха отхвърлили като твърде чудати за консумация.
Най-големият триумф беше една деформирана и твърде голяма гъба, която донесоха пет горди от себе си деца. Корените й още бяха покрити с влажна, черна пръст. Приличаше на обикновена гъба, но вместо с едно, с три чадърчета на кафяви точки, наредени едно над друго по пънчето, като най-голямото беше почти шейсет сантиметра в диаметър. Беше толкова зловонна, че децата я носеха с обърнати настрани лица и си я прехвърляха едно на друго с писклив смях.
Китайските слуги с огромен възторг я отнесоха в кухнята на замъка, след като платиха на децата с шепа шарени панделки и раковини. Малко след това генерал Беърд дойде на поляната, за да се оплаче. Лорънс го последва до замъка и разбра възраженията му още преди да бяха влезли. Нямаше дим, но въздухът бе натежал от кисела, натрапчива и полепваща по езика миризма, наподобяваща комбинация от варено зеле и влажната зелена плесен, която вирееше по палубните греди. Обикновено претъпканата с местни търговци улица в съседство с кухните сега бе пуста, а в залите на замъка не се живееше. Дипломатите бяха настанени в друга постройка, далече от кухните, и не бяха лично засегнати, но войниците, разквартирувани наблизо, не можеха да се хранят в тази отблъскваща атмосфера.