Готвачите, чието обоняние най-вероятно бе притъпено от целоседмичното приготвяне на все по-пикантни ястия, възразиха чрез преводача си, че сосът още не е готов. Лорънс и Беърд вложиха цялата убедителност, на която бяха способни, за да ги накарат да им предадат голямата тенджера. Беърд най-безсрамно заповяда на двама злополучни редници да я отнесат на поляната и те я понесоха на един голям клон. Лорънс ги последва и се постара да диша повърхностно.
Темерер ги посрещна с ентусиазъм. Беше много по-доволен, че долавя миризмата, отколкото погнусен от нея.
— На мен ми изглежда чудесно — каза той и кимна нетърпеливо да му залеят месото. Той погълна наведнъж един от местните волове с гърбици, напоен обилно с този сос, и облиза тенджерата, докато Лорънс наблюдаваше от безопасно разстояние.
След този обяд Темерер промърмори одобрително, примесено с хълцане, сякаш беше пиян, и се изтегна в блажена дрямка. Лорънс малко се притесни от тази гледка и го смушка, но Темерер се събуди с грейнал поглед и настоя да сгуши муцуна в него. Дъхът му бе станал непоносим като самия сос. Лорънс извърна лице и се опита да не повърне, а когато драконът отново заспа, с радост се измъкна от любящата прегръдка на предните му лапи.
Лорънс се изми и преоблече и чак тогава сметна, че е в приличен вид, но продължи да усеща определен лек мирис в косата си. Това беше прекалено и той се почувства в пълното си право да протестира пред китайците. Те не се засегнаха, но и не се отнесоха с нужната сериозност. Лиу Бао се засмя гръмко, когато Лорънс му описа ефекта от гъбата, а Юнсин отхвърли предложението за по-обикновени и по-малко на брой ястия с думите:
— Не можем да обидим един Тиен Лун, като му предлагаме едно и също всеки ден. Просто готвачите ще внимават повече.
Лорънс си тръгна, без да е успял да защити възгледите си и с подозрението, че е изгубил контрола си върху диетата на Темерер. Скоро опасението му се потвърди. На другия ден драконът се събуди след необичайно дълъг сън и беше в много по-добро състояние. След още няколко дни настинката съвсем изчезна, но въпреки неколкократните загатвания на Лорънс, че вече нямат нужда от помощ, готвените ястия продължиха да пристигат. Темерер не възразяваше, нищо че обонянието му започна да се възстановява.
— Мисля, че започвам да различавам отделните подправки — каза той, като облиза идеално ноктите си. Беше се научил да вдига храната си с лапи, вместо да се храни направо от подноса. — Тези червени нещица се казват хуа дзяо[28], много ми харесват.
— Радвам се, че се наслаждаваш на яденето — отвърна Лорънс.
По-късно същата вечер той призна на Гранби, докато вечеряха заедно в каютата му:
— Не мога да му кажа нищо друго, без да прозвучи заядливо. Ако не друго, усилията им поне му създадоха удобство и здравословен режим. Не мога да не им благодаря, не, особено когато на него толкова му харесва.
— Мен ако питате, това не е нищо повече от натрапничество — кисело отговори Гранби. — Как ще поддържаме този негов стил на живот, когато го върнем у дома?
Лорънс поклати глава както на въпроса, така и на употребата на думата „когато“. Той с радост би приел съмненията по първата точка, стига да имаше увереност по втората.
„Преданост“ остави Африка зад гърба си и се понесе по течението право на изток. Райли сметна това за по-добра идея, отколкото да се бори с капризните крайбрежни ветрове, които за момента продължаваха да веят повече на юг, отколкото на север, защото не му допадаше да мине направо през центъра на Индийския океан. Лорънс наблюдаваше как тясната ивица земя потъмня и се изгуби в хоризонта зад тях. Бяха изминали четири месеца от началото на това плаване и вече им оставаше по-малко от половината път до Китай.
Тъжно настроение цареше и сред останалата част от пътниците, когато изоставиха удобствата на пристанището и всичките му атракции. В Кейптаун не ги чакаха писма, защото Воли вече им беше донесъл пощата. Нямаше и вероятност скоро да получат новини от дома, освен ако не ги задминеше някоя по-бърза фрегата или търговски кораб, а през този сезон малцина тръгваха към Китай. Така че те нямаше какво да очакват с нетърпение, а призракът продължаваше да ги мъчи със злокобното си присъствие.