— Убива ли ти някъде? — попита той Темерер. — Да не е много стегнато?
— Не мога да помръдна с толкова вериги отгоре ми — отвърна драконът, опитвайки да се раздвижи. Върхът на опашката му потрепваше нервно напред-назад, докато той се мъчеше да превъзмогне ограничението. — Въобще не са като сбруята. За какво служат? Защо трябва да ги нося?
— Моля те, не опъвай въжетата — каза разтревожено Лорънс и отиде да ги провери. За щастие нито едно не се беше протрило. — Съжалявам, че се налага — добави той, — но ако вълните станат големи, трябва да си здраво закрепен за палубата, иначе може да паднеш в океана или да извадиш кораба от курса с мятането си. Много ли ти е неудобно?
— Не, не много — каза Темерер, но не беше доволен. — Дълго ли ще продължи?
— Докато трае бурята — отвърна Лорънс и погледна към носа на кораба. Облаците изсветляваха в мрачното, оловносиво небе и вече бяха погълнали слънцето. — Трябва да погледна часовника.
Живачният стълб на барометъра в каютата на Райли беше много нисък и освен аромата на кафе нямаше друг мирис на закуска. Лорънс взе чаша от камериера, изпи я на крак и се върна на палубата. По време на краткото му отсъствие морето се бе надигнало с още десетина фута и сега „Преданост“ показваше колко струва в действителност — облицованият му с желязо нос пореше чисто вълните, а огромният му тонаж ги изтласкваше встрани.
Моряците покриваха отворите на палубите с мушама. Лорънс провери за последен път оковите на Темерер и каза на Гранби:
— Пратете хората под палубата, аз ще поема първата вахта.
Той отново се мушна под мушамите до главата на Темерер и остана до него, като галеше меката му муцуна.
— Боя се, че ни чака дълга буря — каза му. — Можеш ли да хапнеш още нещо?
— Не съм гладен, снощи вечерях късно — отвърна Темерер.
Зениците му се разшириха в тъмнината под покривалото. Бяха влажни и черни, със съвсем тънък син пръстен по края. Когато премести тежестта си, железните вериги изстенаха тихо с един по-висок тон на фона на постоянното скрибуцане на дъските.
— Преживяхме буря и преди, на борда на „Самоуверен“ — каза. — Тогава не трябваше да нося тези вериги.
— Тогава ти беше много по-малък, бурята също — отговори Лорънс и Темерер се подчини, но не пропусна да измърмори недоволно.
Той не продължи разговора, а закротува, като на моменти драскаше веригите с нокти. Лежеше с гръб към носа на кораба, за да не му пръска в лицето. Лорънс надничаше над муцуната му и наблюдаваше моряците, които бързаха да свият марселите. Беше шумно, само ниското метално стържене оставаше приглушено под дебелия слой плат.
До втората камбана на предобедната вахта океанът вече заливаше фалшборда[29] на плътни, застъпващи се вълни. От ръба на драконовата палуба върху бака се изсипваше почти непрекъснат водопад. Камбузът беше изстинал. Докато не отминеше бурята, на борда нямаше да се пали огън. Темерер се прилепи в палубата и престана да се оплаква, само притегли мушамата по-плътно около тях. Мускулите му потрепваха, за да изтръскат струйките, които се стичаха по гънките на кожата му.
— Всички на палубата — някъде отдалече се чу гласът на Райли.
Боцманът събра длани в тръба и повтори командата с гръмовния си глас. Мъжете се покатериха на палубата и затопуркаха през дъските, за да започнат да събират платната и да изкарат кораба пред вятъра.
Камбаната не пропусна да бие при всяко обръщане на пясъчния часовник — единственият им уред за измерване на времето. Дневната светлина намаля отрано и залезът се усети само като засилване на мрака. Водата, заляла палубата, донесе студена синя фосфоресценция, която освети въжетата и фугите между дъските. На слабото мъждукане се виждаха гребените на вълните, които стигаха все по-нависоко.
Дори „Преданост“ не можеше да разцепи сегашните вълни, а се издигаше заедно с тях. Изправяше се така рязко, че когато погледнеше към другия край на палубата, Лорънс виждаше основата на вълната. Носът преодоляваше гребена, корабът почти отскачаше и се килваше към далечната страна на разбиващата се вълна, после се мяташе с невероятна сила в разбушуваната пяна в подножието. Тогава ветрилообразната платформа на драконовата палуба се надигаше, издълбаваше кухина в следващата вълна и корабът започваше поредното бавно изкачване. Само лашкането на пясъка в часовника отбелязваше преминаването от една вълна в друга.
На сутринта вятърът продължаваше да е също толкова свиреп, но вълнението беше отслабнало и Лорънс се събуди от неспокоен сън. Темерер отказа да закуси.
29
Продължение на бордовата стена над нивото на палубата, което служи като парапет. — Бел. ред.