— Не мога да хапна нищо, дори да ми го поднесат — рече, когато Лорънс го попита, и отново затвори очи по-скоро от изтощение, отколкото за сън, а ноздрите му се бяха спекли от солта.
Гранби беше отменил Лорънс на вахта. Той и още двама от екипажа стояха на палубата и се гушеха от другата страна на Темерер. Лорънс извика Мартин и го прати да донесе парцали. Сегашният дъжд се смесваше с пръски от океана, но за щастие те нямаха недостиг на прясна вода и кацата им беше пълна още отпреди бурята. Мартин, вкопчен с две ръце в осигурителните въжета, опънати по протежението на цялата палуба, бавно се добра до бъчвата, напои парцалите и ги върна обратно. Темерер не помръдна, когато Лорънс внимателно забърса солената коричка от носа му.
Необичайно и мрачно еднообразие бе покрило небето, не се отличаваха нито облаците, нито слънцето. Дъждът падаше на кратки, проливни изблици, които вятърът запращаше в лицата им, а от билото на вълните се виждаше единствено развълнуваното и завихрено море. Лорънс освободи Гранби, когато дойде Ферис, и си взе малко сухар и сирене. Не искаше да напуска палубата. С напредването на деня дъждът се засили, а температурите паднаха. Тежки напречни вълни блъскаха „Преданост“ и от двете страни, а едно внушително чудовище разби гребена си почти на височината на фокмачтата, при което водата се стовари на гърба на Темерер и го изкара с шок от неспокойния му сън.
Пороят прекатури неколцината летци наблизо, те се хванаха кой за каквото намери и се залюляха бясно. Лорънс хвана Портис точно преди курсантът да излети от ръба на палубата и го държа здраво, докато той не сграбчи осигурителното въже. Темерер се замята във веригите си, полубуден и паникьосан, и взе да вика Лорънс. Дъските в основата на скобите започнаха да поддават под силата му. Лорънс се опита да го успокои, докато се бореше да прекоси мократа палуба и пак да сложи ръка на лапата му.
— Това беше просто вълна, тук съм — викна той.
Темерер спря да се бори с оковите и легна, като дишаше тежко, но въжетата вече се бяха разтегнали. Веригата се разхлаби точно сега, когато им беше най-необходима, а морето беше прекалено бурно, да се опитват да затегнат възлите.
„Преданост“ пое още една вълна с кърмата си и се наклони опасно. Темерер се плъзна надолу с цялата си тежест и напъна още повече веригите. Инстинктивно заби нокти в палубата, за да се задържи на едно място, но само разцепи дъбовите дъски.
— Ферис, стойте при него — изрева Лорънс и се пусна надолу.
Вълните заливаха една след друга палубата. Той се премести опипом от едното на другото въже. Ръцете му търсеха напосоки всяка възможна опора.
Възлите бяха целите подгизнали и затегнати от дърпането на Темерер. Лорънс успяваше да ги раздвижи само когато въжетата се отпускаха в кратките паузи между вълните. Всеки сантиметър му костваше огромни усилия. Темерер лежеше възможно най-изравнен със земята — единствената помощ, която можеше да окаже. Останалото му внимание бе съсредоточено в задачата да се задържи на едно място.
Лорънс не виждаше никого, хвърчащите водни пръски закриваха цялата палуба. В момента съществуваха само въжетата, които прежулваха ръцете му, железните скоби и тялото на Темерер — една малко по-тъмна маса, очертана в мрака. Камбаната удари два пъти за първата следобедна вахта. Слънцето залязваше някъде далече зад облаците. С ъгълчето на окото си Лорънс видя да се приближават две фигури. В следващия момент до него коленичи Ледоус и се зае да му помага с въжетата. Ледоус дърпаше, докато Лорънс затягаше възлите. Двамата посрещаха вълните хванати един за друг и за железните скоби, докато накрая не напипаха металните брънки — бяха опънали веригата.
Воят на вятъра не им позволяваше да говорят. Лорънс просто посочи втората скоба при бака, Ледоус кимна и двамата тръгнаха натам. Лорънс водеше, като се придържаше за парапета. По-лесно бе да прескочат големите оръдия, отколкото да минат през средата на палубата. Една вълна отмина и това им даде миг спокойствие. Лорънс тъкмо пусна парапета, за да се покатери по първата каронада, когато Ледоус извика.
Лорънс се обърна, видя към главата му да лети някакво тъмно очертание и вдигна ръка да се предпази. Последва удар с ужасна сила, сякаш от ръжен. Докато падаше, той успя да се хване за оръдието и видя как над него преминава друга неясна сянка. Ледоус, с изписан на лицето ужас, полетя назад с вдигнати безпомощно ръце. В борда се разби още една вълна и Ледоус изчезна.
Лорънс се вкопчи в оръдието и се задави със солена вода, а краката му търсеха някаква опора. Ботушите му бяха пълни с вода и тежаха като камък. Косата му се бе разпиляла и той отметна глава, за да не му влиза в очите. Тогава успя да хване със свободната си ръка летящия към него лост. Зад него той потресено разпозна бледото лице на Фън Ли, изразяващо ужас и отчаяние. Фън Ли се опита да издърпа лоста за още един опит и двамата се сборичкаха, но Лорънс почти се просна на палубата, защото токовете му се хлъзгаха по мокрите дъски.