Вятърът беше третата страна в това сражение. Опитваше се да ги раздалечи и накрая постигна своята победа — лостът се изплъзна от изтръпналите от въжето пръсти на Лорънс. Фън Ли, който още стоеше на крака, се запрепъва с отворени ръце, сякаш за да прегърне порива на вятъра, но бе отвян зад парапета, в разпенените води и изчезна.
Лорънс се изправи и погледна зад борда. От Фън Ли и Ледоус нямаше и следа. Той дори не видя водната повърхност заради облаците мъгла, издигащи се над вълните. Никой друг не бе разбрал за кратката схватка. Зад него камбаната отбеляза обръщането на часовника.
Лорънс бе твърде объркан и изтощен, за да си обясни това смъртоносно нападение и не каза нищо, само съобщи лаконично на Райли, че са изгубили хора зад борда. Не знаеше какво друго да направи, а в момента имаше сили да мисли единствено за бурята. На следващата сутрин вятърът започна да отслабва и до началото на следобедната вахта Райли доби достатъчно увереност, че да прати хората да обядват, макар и на смени. До шестата камбана тежката облачна завеса се разкъса на парчета, слънчевата светлина заструи на широки, драматични ивици и всички матроси изпитаха дълбоко удовлетворение въпреки умората.
Стана им мъчно за Ледоус, който бе добряк и всеобщ любимец, но сякаш гибелта му бе дългоочаквана загуба, а не ужасна злополука. Тя само им доказа, че от самото начало причината за призрака е бил той и сега сътрапезниците му започнаха да разказват преувеличени истории за еротичните му прегрешения. Смъртта на Фън Ли мина без много коментари, за тях тя беше чисто съвпадение. Не го познаваха добре, пък и не можеше да се очаква друго, когато един чуждоземец, непривикнал с люшкането на кораба, беше излязъл да лудува по палубата по време на тайфун.
Морето продължаваше да се вълнува, но Темерер не можеше вече да търпи веригите. Лорънс му даде дума да го развърже веднага щом екипажът се върнеше от обяд. Възлите бяха набъбнали на жегата и се наложи въжетата да бъдат разсечени с брадви. Темерер отметна веригите от гърба си и те паднаха на палубата с тежко тупване, после обърна глава и издърпа със зъби мушаменото покривало. Изтръска се добре от водата, която се стичаше на вадички по кожата му, и каза войнствено:
— Отивам да летя.
Той се отблъсна и излетя без сбруя или компания, като остави всички със зяпнала уста. Лорънс направи неволен стъписан жест, който бе напълно безполезен и абсурден, и отпусна ръка, засрамен задето бе издал чувствата си. Темерер само разкършваше криле след дълго обездвижване, нищо повече — поне така си каза той. Беше дълбоко шокиран и потресен, но усещането беше притъпено. Изтощението затискаше емоциите му със задушаващата си тежест.
— От три дни стоите само на палубата — каза Гранби и го поведе внимателно надолу.
Пръстите на Лорънс бяха подпухнали и несръчни и не можеха да стиснат парапета на стълбата. Когато се подхлъзна, Гранби го сграбчи за рамото и той не успя да сподави възклицанието си. Мястото беше чувствително и пулсираше от първия удар с лоста. Гранби искаше веднага да го заведе при доктора, но Лорънс отказа.
— Само драскотина, Джон, предпочитам да не вдигам много шум около нея.
Тогава обаче му се наложи да обясни защо. Гранби го притисна и той разказа историята, макар и малко несвързано.
— Лорънс, това е възмутително! Този мъж се е опитал да ви убие, трябва да направим нещо — каза Гранби.
— Да — отвърна Лорънс, без да влага особен смисъл и се покатери в койката.
Очите му вече се затваряха. Той усети, че някой го завива с одеяло и светлината намалява, и нищо повече.
Събуди се с прояснена глава, въпреки че болките в тялото не бяха намалели, и побърза да стане от леглото. „Преданост“ газеше ниско във водата и той се досети, че поне Темерер се беше върнал. Сега, когато общото изтощение бе изчезнало, Лорънс се отдаде изцяло на тревоги. Както беше замислен, на излизане от каютата едва не падна върху Уилоуби, един от впрегачите, който спеше в коридора.
— Какво правите тук? — поиска обяснение Лорънс.
— Господин Гранби нареди да ви пазим на смени, сър — отвърна младежът с прозявка и потърка лице. — На палубата ли се връщате?