— Господин Гарнет, моля, свалете лодките — силно викна Пърбек и дойде на средата на парапета, като намести шапката си. Той, както винаги, бе облякъл най-хубавите си дрехи за вечеря и сега изглеждаше много внушително. — Григс, Мастерсън, какво правите? — той се обърна към двама от моряците, които надничаха страхливо от рейките. — Грогът ви е спрян за седмица. Слезте и се стройте до оръдията си.
Лорънс си проби път по мостика. Вървеше срещу движението на мъжете, които сега тичаха към постовете си. Един от морските пехотинци подскачаше на един крак и се опитваше да нахлузи току-що лъснатия си ботуш, но ръцете му се хлъзгаха по мазната кожа. Мичманите при каронадите на кърмата се прескачаха един друг.
— Лорънс, Лорънс, какво става? — викна Темерер, когато го видя. — Бях заспал, какво се е случило?
„Преданост“ рязко се наклони на една страна и Лорънс бе запратен към перилата. В другия край на кораба бликна огромна струя вода, която падна с плисък на палубата. Над парапета се издигна чудовищна драконова глава — огромна, със зловещи оранжеви очи зад облата зурла и ципеста яка, оплетена в дълги, черни водорасли. От устата на създанието висеше нечия безжизнена ръка. То отвори паст, отметна назад глава и погълна остатъка, а зъбите му бяха окъпани в яркочервена кръв.
Райли даде команда за огън от оръдията на щирборда, а Пърбек събра екипажите от три оръдия около една от каронадите. Целта му бе да я насочат право към създанието. Те разхлабиха лафета, а най-яките мъже запънаха колелата. Бяха запотени и единственият звук, който издаваха, бе ниско ръмжене. Трудеха се с всички сили, но двайсеткилограмовото дуло не се поддаваше лесно на маневри.
— Огън, огън, шибани мамини синчета! — дрезгаво крещеше Макреди, докато зареждаше наново оръжието си.
Останалите войници дадоха един закъснял залп, но куршумите бяха безсилни. Шията беше покрита с плътно застъпени люспи в синьо и сребристо. Морският дракон изграка ниско и се хвърли върху палубата, като уби двама мъже на място и налапа трети. Писъците на Дойл се чуваха дори отвътре, а краката му ритаха бясно.
— Не! — викна Темерер. — Спри, arrêtez[30]! — и последва низ от думи на китайски.
Звярът го погледна без особен интерес и без признак, че разбира и захапа. Краката на Дойл паднаха безжизнени, пръскайки кръв във въздуха. Темерер застина в ужас, очите му се впериха в дъвчещите челюсти на чудовището и яката му прилепна плътно по врата му. Лорънс го извика по име и това го извади от транса. От морския звяр го деляха фокмачтата и гротмачтата. Той не можеше да го нападне направо, затова скочи от носа и полетя в кръг, докато не се озова зад гърба му.
Звярът обърна глава да проследи движението му и се извиси над водата, подпря източените си предни лапи на парапета на „Преданост“ и се повдигна. Между пръстите му с неестествено дълги нокти имаше опънати ципи. Тялото му беше много по-тясно от това на Темерер, но главата му бе по-едра, очите — колкото чинии, ужасни със своята невъзмутима, тъпа кръвожадност.
Темерер се гмурна, ноктите му се хлъзнаха по сребристата кожа, но той успя да намери опора, като обгърна тялото на съперника си с предните си лапи — въпреки дължината си то бе достатъчно слабо. Драконът отново издаде дълбок грачещ звук и се вкопчи в „Преданост“, а увисналата кожа на гърлото му трепереше при всеки вик. Темерер литна назад, като пляскаше бясно с криле. Обединените сили на двата звяра силно наклониха кораба и от най-ниските амбразури за оръдията, където започна да нахлува вода, се понесоха викове
— Темерер, пусни го — викна Лорънс. — Ще ни обърнеш.
Темерер се принуди да го пусне. Сега драконът сякаш искаше единствено да му избяга. Той се покатери на кораба, катурна рейките на гротмачтата и разкъса такелажа, като люлееше глава насам-натам. Лорънс видя удълженото си отражение в черната зеница, после звярът мигна с полупрозрачен клепач, който се плъзна надлъжно по очната ябълка, и продължи нататък. Гранби издърпа Лорънс към стълбата.
Тялото на създанието беше необикновено дълго, главата и предните му лапи изчезнаха под вълните от другата страна на кораба, а задните му части още не се бяха показали на повърхността. Люспите му се преливаха от тъмносиньо и мораво във всички цветове на дъгата, докато тялото му продължаваше да се вие напред. Лорънс никога не беше виждал животно дори с една десета от тези размери. Атлантическите дракони достигаха не повече от три и половина метра дължина дори в по-топлите крайбрежни води на Бразилия, а онези в Тихия океан се гмуркаха надълбоко, когато ги наближаха кораби, и от тях рядко се виждаше нещо друго, освен порещите водата перки.