— Мисля, че е мъртъв — каза той между опитите да си поеме дъх и бавно доплува до кораба.
Не се качи на борда, само се облегна, дишайки тежко, и се отпусна на водната повърхност. Лорънс се покатери до него по дървените орнаменти и започна да го гали колкото за негово, толкова и за свое собствено успокоение.
Темерер бе прекалено изтощен, да се качи веднага на борда. Лорънс закара Кейнс с една от малките лодки, за да го прегледа на място. Имаше няколко драскотини, в една от раните му се беше забил грозен, нащърбен зъб, но нищо сериозно. Кейнс обаче отново преслуша гърдите на дракона, погледна строго и каза, че в белите му дробове е влязла вода.
Темерер се покатери на борда след немалко насърчения от страна на Лорънс и причини нови повреди по парапета. „Преданост“ потъна повече от обикновено отчасти заради неговата преумора, отчасти заради собственото си жалко състояние.
Дори лорд Пърбек, който толкова държеше на външния вид на кораба, не сгълча Темерер за пукнатата бордова ограда. Вместо това драконът бе посрещнат с уморени, но искрени възгласи на одобрение.
— Положи глава на една страна — каза Кейнс, когато Темерер се нагласи на палубата.
Драконът изръмжа недоволно. Много му се спеше, но се подчини. Наведе се несигурно и с измъчен глас се оплака от замайване, но все пак успя да изкашля известно количество солена вода. След като угоди на Кейнс, той се настани по-стабилно и се сви на кълбо.
— Ще хапнеш ли нещо? — попита Лорънс. — Нещо прясно? Овца? Ще кажа да я приготвят по твой вкус.
— Не, Лорънс, не мога да сложа нищо в уста — каза Темерер с приглушен глас, защото главата му беше скрита под крилото, и една тръпка премина между лопатките му. — Моля те, кажи им да го махнат.
Тялото на дракона продължаваше да лежи проснато на „Преданост“. Главата бе изплувала на повърхността от страната на бака и сега звярът се виждаше с цялата си внушителност. Райли прати хора с лодки, за да го измерят от носа до опашката. Беше над седемдесет и пет метра, поне два пъти по-дълъг от най-големия Копър Регал, за който Лорънс беше чувал. Именно затова бе успял да се увие около целия кораб, макар че тялото му беше по-малко от шест метра в диаметър.
— Киао, морски дракон — така го нарече Сун Кай, когато излезе на палубата да види какво се бе случило. Той ги информира, че подобни създания има и в Китайско море, но обикновено са по-малки.
Никой не предложи да го изядат. Когато приключиха с измерванията и китайският поет, по съвместимост и художник, го нарисува, отново заработиха секирите. Саклър даваше тон и размахваше опитно острата си брадва, а Прат преряза дебелия брониран стълб на гръбнака с три тежки удара. След това останалата работа свършиха собственото му тегло и бавното движение на „Преданост“. Останалата плът и кожа се разкъсаха със звук на сцепен плат и двете половини се плъзнаха в различни посоки.
Трескава работа закипя във водата около тялото. Акули и други риби се заеха с главата, яростна битка се зароди около кървавите разсечени краища на двете половини.
— Да потегляме по-бързо — каза Райли на Пърбек.
Гротът, платната на бизана и околният такелаж бяха грубо разпокъсани, но фокмачтата бе непокътната, освен няколкото заплетени въжета, и те успяха да опънат няколко малки платна.
Оставиха тялото да се носи по водата зад гърба им и потеглиха. След час то вече не бе нищо повече от сребриста линия в далечината. Палубата бе измита, изтъркана с пемза и изплакната с чиста вода, която мъжете помпаха с голям ентусиазъм. Дърводелецът и помощниците му се заеха да подменят рейките на гротмачтата и бизана.
Платната бяха понесли най-големи щети. Донесоха резервния брезент от трюма, но Райли побесня, когато видя, че е наяден от плъхове. Закърпиха го надве-натри, но слънцето вече залязваше и се наложи да оставят екипирането с новия такелаж за сутринта. Мъжете бяха освободени за вечеря и си легнаха без обичайната проверка.
Лорънс, още босоног, си взе малко кафе и сухари от Роланд и остана при Темерер, който продължаваше да лежи смирено и без апетит. Лорънс се опита да го извади от унинието, притесни се да не би да има скрити рани, но Темерер само каза:
— Не съм ранен, не съм болен, нищо ми няма.
— Тогава защо си толкова потиснат? — колебливо попита Лорънс. — Беше чудесен днес и спаси кораба.
— Просто убих животното, не виждам повод за гордост — отвърна Темерер. — То не беше враг, не отбраняваше някаква кауза. Дойде само защото беше гладно, а после ние го подплашихме с изстрели и това беше причината да ни нападне. Ще ми се да имаше начин да му обясня, за да си иде.