— Все едно да кажеш, че аз съм роб, защото се подчинявам на заповедите на адмиралтейството. Ако откажа, ще ме уволнят и най-вероятно обесят, но това не означава, че съм роб.
— Ти сам си избрал флота и въздушния корпус — каза Темерер. — Ако пожелаеш, може да се уволниш и да идеш другаде.
— Така е, но тогава ще ми се наложи да си търся друго препитание, в случай че нямам капитал. Всъщност, ако не искаш да служиш в корпуса, имам достатъчно пари да ти купя имение на север или в Ирландия и да го населя с добитък. Там ще живееш както ти харесва и никой няма да възрази.
Лорънс си отдъхна, когато Темерер се замисли за тази възможност. Войнственият пламък в очите му изчезна, опашката му постепенно престана да се мята нервно и той отново се сви на изящна спирала. Завитите рогове на яката на врата му спокойно се отпуснаха.
Камбаната удари осем пъти и моряците оставиха играта на зарове. Мъжете на новата вахта дойдоха на палубата, за да изгасят последните фенери. Ферис се качи по стълбата с прозявка на уста, следван от няколко матроси, които още търкаха сънено очи. Бейлсуърт поведе предишната смяна към каютите и мъжете казаха:
— Лека нощ, сър, лека нощ, Темерер.
Докато минаваха, мнозина от тях потупаха приятелски дракона.
— Лека нощ, господа — отвърна Лорънс, а Темерер изръмжа нежно.
— Господин Трип, мъжете може да спят на палубата, ако желаят — чу се гласът на Пърбек откъм кърмата.
Нощта се настани на кораба, мъжете с радост налягаха по бака, положиха глави на въжетата или си подложиха навити ризи. Цареше мрак с изключение на самотния фенер, който примигваше от другия край на кораба, и звездите в небето. Нямаше луна, но Магелановите облаци и дългата мъгла на Млечния път бяха забележително ярки. Настъпи тишина. Летците също лежаха покрай парапета на бака и бяха толкова сами, колкото бе възможно на един кораб. Лорънс отново седна и се облегна на Темерер. В мълчанието на дракона имаше известно очакване.
— Но ако го направиш — каза накрая, сякаш разговорът въобще не беше прекъсвал, но без предишната разгорещеност, — ако ми купиш имот, това отново ще е твое дело, а не мое. Ти ме обичаш и си готов на всичко, за да ми осигуриш щастие. Какво обаче ще прави някой дракон като клетия Левитас с капитан от типа на Ранкин, който не се интересува от добруването му? Не разбирам много добре какво е капитал, но съм сигурен, че нито имам, нито има как да си го набавя.
Той вече не беше толкова измъчен, но звучеше уморен и някак тъжен. Лорънс каза:
— Ти си имаш скъпоценности. Само медальонът ти струва близо десет хиляди лири, а той е подарък и никой не може да оспори собствеността ти над него.
Темерер наведе глава да огледа бижуто. Лорънс му купи този медальон с по-голямата част от паричната награда за фрегатата „Дружба“, от която плениха яйцето. По платината бяха останали дребни вдлъбнатини и драскотини, но Темерер не можеше да се раздели задълго с висулката, за да ги полират. Перлата и сапфирите обаче бяха все така великолепни.
— Това ли било капитал? Скъпоценностите? Значи затова са толкова хубави. Само че, Лорънс, това отново е подарък, а не нещо, което съм спечелил сам.
— Наистина, на никого не му е хрумвало да предложи заплата или пари от военната плячка на драконите, но това не е от липса на уважение. Просто парите изглеждат безполезни за вас.
— Безполезни са, защото не ни пускат да ходим никъде и няма къде да ги похарчим — отвърна Темерер. — Сигурен съм, че ако имах пари, нямаше да мога да вляза в магазина, за да си купя скъпоценности и книги. Та вие ни смъмряте дори когато сами си вземаме храна от обора.
— Но това не е защото сте роби, а защото хората се притесняват от вас, а трябва да се съблюдава общественият интерес — каза Лорънс. — Какъв е смисълът да влезеш в някой магазин, щом продавачът ще избяга?
— Не е честно да понасяме ограничения заради чуждите страхове, когато не сме направили нищо нередно. Не може да не го виждаш и ти, Лорънс.
— Наистина не е справедливо — призна неохотно Лорънс, — но хората се страхуват от драконите, независимо колко им обясняваме, че са безобидни. Такава е човешката природа. Може да е глупаво, но няма да се промени. Съжалявам, приятелю — и той погали Темерер, — ще ми се да имах по-добри отговори. Мога само да добавя, че каквито и препятствия да ти създава обществото, аз не те смятам за роб и с радост ще ти помагам да ги преодоляваш.
Темерер изпусна една дълбока въздишка, но потърка нежно муцуна в Лорънс и го заслони с крилото си. Повече не спомена темата, а попита за най-новата им книга — френски превод на „Приказки от 1001 нощ“, която бяха намерили в Кейптаун. Лорънс се зарадва, че го оставиха да се измъкне, но не му олекна. Имаше чувството, че не се е справил със задачата да помири Темерер с едно положение, което досега смяташе, че го удовлетворява.