Той говореше много решително, въпреки че бе най-младият на масата след Херетфорд. Настъпи осезаемо охладняване на атмосферата, но Хамънд не му обърна внимание.
— Основната ни цел е да възстановим благоразположението на китайския двор към нашата нация и да предотвратим евентуален съюз между Китай и Франция. В сравнение с това всички останали планове са маловажни.
— Господин Хамънд — каза Стонтън, — не мога да повярвам, че такъв съюз е възможен, нито че ще е толкова голяма заплаха, колкото си въобразявате. Китайската империя не е като западните военни сили, колкото и да са внушителни за окото на лаика размерите и броя на драконите й — при тази забележка Хамънд се изчерви, вероятно несъзнателно. — Китайците нямат военни интереси в европейските работи. За тях е въпрос на политика да си дават вид, че не ги вълнува случващото се отвъд техните граници, дори това да не е така.
— Не може да не ви прави впечатление фактът, че са стигнали дотам да пратят принц Юнсин в Англия. Това е знак, че може да бъде постигната промяна в политиката, ако стимулът е достатъчен — хладно каза Хамънд.
Следващите няколко часа те поспориха с нарастваща учтивост по този и много други въпроси. Лорънс трудно задържаше вниманието си върху разговора, който бе щедро гарниран с имена, събития и интереси, за които той не знаеше нищо. Говореха за някакво недоволство сред селяните и размирици в Тибет, за търговския дефицит и нуждата от отваряне на повече китайски пазари, за трудностите с инките при южноамериканския маршрут.
Лорънс може и да не бе способен да си направи собствени изводи от този разговор, но той му послужи за друго. Нарасна убедеността му, че макар Хамънд да бе идеално информиран, мнението му за ситуацията бе коренно противоположно по всички въпроси от това на комисарите. Когато стана въпрос за церемонията котау, Хамънд я сметна за маловажна — естествено, че щяха да изпълнят ритуала на коленичене и с това се надяваха да изтрият обидата, нанесена от предишната делегация, когато лорд Макартни отказа да се поклони. Стонтън възрази разгорещено.
— Ако приемем това условие, без да получим отстъпка в замяна, само ще паднем още повече в техните очи. Отказът му не е бил безпричинен. Церемонията е предназначена за пратеници на подчинени държави, васали на китайския трон. Щом веднъж сме отказали на това основание, сега не можем да я изпълним, без да изглежда, че се огъваме пред възмутителното им отношение. Това ужасно ще навреди на каузата ни, защото ще ги окуражи да продължат в същия дух.
— Признавам, че нищо няма да навреди повече на каузата ни от преднамереното незачитане на обичаите на една силна и древна нация на нейна собствена територия, понеже не отговарят на нашия етикет — каза Хамънд. — Победата по тази точка може да бъде постигната само чрез загубата по всяка друга, както доказа пълният неуспех на мисията на лорд Макартни.
— Трябва да ви напомня, че португалците се проснаха на пода не само пред императора, но и пред неговия портрет и писма и изпълниха всяко искане на мандарините, а мисията им също се провали — отвърна Стонтън.
На Лорънс не му харесваше идеята да лази пред когото и да е, бил той и император, но не само личните му предпочитания го караха да клони към мнението на Стонтън. Смяташе, че подобно унижение би вдъхнало отвращение дори у човека, изискал този жест, и щеше да извика още по-надменно отношение. На вечеря той седна отляво на Стонтън и по време на неангажиращият им разговор се убеди докрай в добрата му преценка, което го накара още повече да се усъмни в тази на Хамънд.
Накрая те се сбогуваха и се върнаха на брега, за да чакат лодката.
— Най-тревожна е новината за френския дипломат — каза Хамънд повече на себе си. — Дьо Гиние е опасен. Ще ми се Бонапарт да бе пратил друг!
Лорънс не отговори. Той съзнаваше с неприязън, че има същото отношение към самия Хамънд и ако можеше, с радост би го заменил.
Принц Юнсин и придружителите му се върнаха късно на следващия ден, но когато му поискаха позволение да продължат пътуването или дори само да излязат от пристанището, той категорично отказа и настоя „Преданост“ да изчака по-нататъшни инструкции. Откъде и кога щяха да дойдат те, той не каза. Междувременно местните лодки продължиха поклонението си и през нощта, като осветяваха пътя си с големи хартиени фенери.
На другата сутрин Лорънс се събуди много рано от шума на избухнала свада пред вратата. Роланд звучеше ожесточено, въпреки ясния си, висок тембър. Говореше на смесица от английски и китайски, който бе започнала да учи от Темерер.
— Какъв е този проклет шум? — викна той.