— За бога, това само ще влоши ситуацията — нетърпеливо отговори Лорънс. — Половината екипаж вече изгина от треската, не искам другата половина да дезертира.
Но доводът беше железен, особено когато получи подкрепата и на Стонтън, който дойде да закуси с Лорънс и Хамънд на кораба.
— Майор Херетфорд и хората му ще окажат цялата нужна подкрепа на капитан Райли — каза Стонтън, — но съм съгласен, че тук много държат на етикета и пренебрегването му се смята за обида. Умолявам ви, тръгнете незабавно.
След тази подкрепа Лорънс склони, но първо се посъветва с Франке и Бекет, които смело се обявиха за подготвени да поемат командването, и посети Райли в каютата му.
— В края на краищата, корабът не е на док и вече има достатъчно припаси. Франке спокойно може да прибере лодките и да държи хората на борда — посочи Райли. — За съжаление ще пристигнем след вас, но аз вече съм по-добре, както и Пърбек. Ще потеглим в първия удобен момент и ще се срещнем с вас в Пекин.
Това обаче само доведе до нови проблеми. Събирането на багажа вече беше започнало, когато Хамънд, след предпазливо подпитване, научи, че китайската покана не беше за всички. Лорънс по необходимост се приемаше за притурка на Темерер, Хамънд беше представител на краля и бе допуснат, макар и неохотно, но идеята екипажът на дракона да дойде бе отхвърлена с ужас.
— Никъде не отивам без екипажа, който да охранява Лорънс — отсече Темерер, котата чу за проблема.
Той съобщи това на Юнсин с недоверчив тон и за да придаде тежест на думите си, седна тежко на палубата, уви опашка около себе си и доби непоклатим вид. Скоро бе предложен компромисният вариант Лорънс да избере десет души от своя екипаж. Те щяха да бъдат превозени от други китайски дракони и така достойнството на Темерер нямаше да пострада.
— За какво по-напред ще стигнат десет души в центъра на Пекин, това ми обяснете — язвително каза Гранби, когато Хамънд дойде с предложението. Той още не бе простил на дипломата за отказа му да разследва нападенията над Лорънс.
— А за какво очаквате да ви стигнат сто, в случай на истинска атака от имперската армия, това ми обяснете? — отвърна Хамънд с не по-малко сарказъм. — Във всеки случай, повече няма да постигнем. Положих много усилия да извоювам и това.
— Значи ще трябва да се съобразим — Лорънс дори не вдигна поглед. Той подреждаше дрехите си и оставяше настрана онези, които бяха твърде износени при пътуването. — По-важният въпрос е „Преданост“ да бъде закотвен на такова разстояние, което Темерер ще може да прелети с лекота. Сър — и той се обърна към Стонтън, който бе дошъл по покана на Лорънс, — мога ли да ви убедя да придружите капитан Райли, стига работата ви да го позволява? Заминаването ни ще го остави без преводачи и авторитета на дипломатите. Загрижен съм за трудностите, с които той може да се сблъска по пътя си на север.
— Изцяло на ваше разположение съм — кимна Стонтън.
Хамънд не изглеждаше напълно доволен, но при тези обстоятелства нямаше как да възрази. Лорънс тайничко се зарадва, че намери този дипломатичен начин да се сдобие със съюзник като Стонтън, нищо че щеше да пристигне със закъснение.
Гранби естествено щеше да замине, затова Ферис трябваше да поеме командването на останалия екипаж. Изборът на придружителите беше мъчително занимание. Лорънс не искаше да изглежда, че протежира някого, нито можеше да остави Ферис без най-добрите мъже. Накрая той се спря на Кейнс и Уилоуби от наземния екипаж — свикнал бе да разчита на мнението на лекаря и въпреки че нямаше да носят сбруята, искаше да вземе със себе си поне един впрегач, за да наставлява впрягането на Темерер при евентуален спешен случай.
Лейтенант Ригс прекъсна обсъжданията с пламенна молба да замине заедно с четиримата си най-добри стрелци.
— Тук нямат нужда от нас, имат си морски пехотинци. Ако се случи нещо, пушките ще ви свършат идеална работа — каза той.
Това бе вярно от гледна точка на тактиката, но стрелците бяха най-буйните измежду младите офицери и Лорънс се колебаеше дали да ги вземе в императорския двор след като бяха прекарали почти седем месеца в морето. Една обида на китайска дама щеше да предизвика силно възмущение и той щеше да раздвоява вниманието си с това да ги държи изкъсо.
— Нека вземем господата Дън и Хакли — каза Лорънс накрая. — Разбирам аргументите ви, господин Ригс, но искам стабилни хора за тази работа, хора, които няма да кривнат от пътя. Знаете за какво говоря, нали? Много добре. Джон, ще вземем още Блайт и Мартин от топмените.