Лорънс си сложи шапката и кимна на екипажа. Мъжете козируваха, някои дори промърмориха „Успех“ и „На добър час“.
Той се ръкува с Франке и прекрачи борда под шумния акомпанимент на гайди и барабани. Останалите мъже вече бяха в лодката. Юнсин и другите дипломати слязоха с боцманския стол и се настаниха на кърмата, на сянка под един навес.
— Много добре, господин Трип, да потегляме — каза Лорънс на флотския курсант и отплаваха.
Високите, полегати стени на „Преданост“ се отдалечиха, когато те вдигнаха грота и поеха с южния вятър към величествената делта на Перлената река.
Дванадесета глава
Те не последваха естествените извивки на реката към Уампоа и Кантон. Вместо това поеха по един източен ръкав, който отиваше в град Донгуан. Ту се носеха с вятъра, ту гребяха срещу слабото течение. От двете страни на реката се редуваха обширни квадратни оризища, яркозелени от свежите стръкове, които започваха да се подават над водната повърхност. Зловонната миризма на тор бе надвиснала като облак над реката.
Лорънс дрема почти през целия път. Смътно долавяше безплодните опити на хората си да пазят тишина. Резултатът от свистящото им шъткане беше, че нарежданията трябваше да се повтарят по три пъти, като тонът ставаше все по-висок. Всяка случайна грешка, например малко по-тежко изпускане на въжето или препъване в някоя от седалките, извикваше поток от ругатни и заповеди за тишина, които обикновено вдигаха шум повече от всичко останало. Въпреки това той спа, или изпадна в подобно състояние. На моменти отваряше очи и поглеждаше нагоре, за да се увери, че силуетът на Темерер все още лети над главите им.
Събуди се от един по-дълбок сън едва след мръкване. Платната бяха свити, а след минута лодката леко се чукна в дока и това извика обичайните тихи моряшки ругатни. Единствената светлина идваше от техните фенери и на нея те видяха широка стълба, която водеше надолу към водата.
Най-ниските стъпала изчезваха под повърхността на реката, а от двете й страни се виждаха неясните очертания на изтеглените на пясъка джонки.
Откъм брега към тях се запъти шествие от фенери. Местните явно бяха предупредени да очакват пристигането им. Големите сияйни сфери от оранжево-червена коприна, опъната на деликатни бамбукови рамки, ясно се отразяваха във водата. Носачите им се пръснаха равномерно покрай стените във внимателна процесия. Изведнъж на лодката се качиха голям брой китайци, хванаха какъвто багаж им попадне и взеха да го прехвърлят през борда с бодри възгласи и без да искат позволение.
Първоначалната реакция на Лорънс бе да възнегодува, но нямаше причина. Цялата операция се извършваше с достойна за възхищение експедитивност. Един писар се бе настанил в основата на стъпалата с малка масичка в скута и описваше различните пакети, докато те минаваха покрай него, като наред с това надлежно ги маркираше. Лорънс стана и се помъчи да раздвижи врата си с малки движения на всяка страна. Направи го тайно, за да не се протяга непристойно. Юнсин вече бе слязъл от лодката и сега се намираше в малката шатра на брега. Отвътре се чуваше гръмкият глас на Лиу Бао и думата, която Лорънс вече знаеше, че означава „вино“. Сун Кай пък беше на брега и говореше с местния мандарин.
— Сър — рече Лорънс на Хамънд, — ще бъдете ли така добър да попитате къде е кацнал Темерер?
Хамънд разпита някои от мъжете на брега, намръщи се и каза полугласно на Лорънс:
— Казаха, че той е отведен в Шатрата на тихите води и че ние ще прекараме нощта другаде. Моля ви, възразете ми на висок глас, за да имам оправдание да започна спор с тях. Не бива да позволяваме да ни отделят от него.
Лорънс, който щеше да вдигне голям шум и без да го бяха подканяли, сега се затрудни да изиграе сцена по поръчка. Отначало се запъна, после каза с висок, но неуверен глас:
— Трябва веднага да видя Темерер, за да се уверя, че е добре.
Хамънд се обърна към китайците с извинителен жест и заговори настоятелно. Лорънс се постара да устои на намръщените им погледи и да изглежда твърд и непреклонен. Чувстваше се нелепо и в същото време беше ядосан. Накрая Хамънд се върна с доволен вид и каза:
— Отлично. Съгласиха се да ни заведат при него.
Лорънс изпита облекчение, кимна и се обърна към корабния екипаж.
— Господин Трип, тези господа ще ви покажат къде ще спите. Ще разговарям с вас утре, преди да потеглите обратно към „Преданост“ — каза той на флотския курсант, който докосна почтително шапка, и се качи по стълбата.
Без много разискване Гранби събра мъжете в свободен строй и всички тръгнаха по широкия, павиран път, като следваха подскачащия фенер на водача. Лорънс мярна от двете страни множество малки къщи. Дълбоки бразди от колелета прорязваха паветата и острите им краища с годините бяха станали загладени и обли. Той беше напълно буден след дългата дрямка през деня, но все пак в разходката през чуждоземната тъма имаше нещо нереално — меките, черни ботуши на водача, които почти не издаваха звук по камъните, издигащият се от комините на близките къщи дим, приглушената светлина, процеждаща се през комарниците на прозорците, женският глас, подхванал непозната песен.