Джулиан Флъд
Нефритният басейн
Макар да бях доста стар, очите ми още виждаха, когато най-сетне дойдоха воините. Виждах лешоядите високо в синьото небе, погледа ми стигаше дори до могъщите сиви върхове на Покрива на света, който се извисяваше над моя летен дворец и бях от първите които забелязаха приближаващите към моя град странници. Зрението ми изневеряваше само когато гледах нещата от близо — очите ми почваха да сълзят още след първите минути работа с четка и чувствах, че вече не ме бива много за художник. Беше време, когато калиграфията ми спореше със скоростта на течащо мастило, но това вече е минало. Сигурен съм, че вече никога не ще стигна висините на моя „Сливов цвят цъфти над пролетния сняг“, шедьовърът на моя живот.
Гледах с празен поглед към хоризонта, когато за пръв път ги видях. Странниците, чужденците, идваха през пустинята, влачеха се уморено по нажежените от безмилостното утринно слънце и прорязани от безброй пукнатини скали. Като пръст на гигантска ръка се протягаше към тях сянката на града.
Оставаха само още няколко часа. Чакали сме поколения наред този миг, ако наистина това бяха хората, за които говореха в предсказанията си астролозите. Ако не са, няма причина за тревога, казвах си аз, а пък ако са те — още няколко часа нямат никакво значение.
Отпуснах се на пейката и сведох поглед към моите картини, към делото на моята младост. Никога не съм твърдял, че в претворяването на сливовите цветчета съм ненадминат, по-големи майстори от мен са се спирали на тази тема, макар да съм убеден че никой от тях не би могъл да нарисува по-красиви ледени висулки от моите. В изборът на цвета, ето там най-вече ме е споходило вдъхновението. Снегът не е бял, а син, студеното кристално синьо на снежните сенки по високите планински проходи, където пролетта идва късно и светлината е толкова силна. Поезията… не, не съм поет, но сигурен съм, че тези достойнства биха получили висока оценка от изкуствоведите в двора на Императора. Когато нямаш равен по сила, как да се довериш на оценките на тези, които те заобикалят? Те жадуват само своето собствено повишение и не чакай от тях истинската оценка на твоя талант.
Що се отнася до калиграфията, това е нещо съвсем различно. Четката, поемата и аз сме едно цяло, черните щрихи се появяват за миг и попиват в платното, сякаш са там от векове. Красотата на цялостната композиция ме кара да забравя всичко, да потъна в един свят от синьо, червено и черно.
Измина доста време, докато стъпките на един приближаващ се евнух не ме върнаха към действителността. Той се поклони толкова дълбоко, че главата му опря в каменния под.
— Можеш да говориш — рекох му аз.
— Селяните на запад пратиха вест, че към нас идват воини, каквито досега не сме виждали. След около час ще са пред вратите. Началникът на охраната смирено очаква Вашите заповеди.
— Затворете вратите. Да се даде оръжие на всеки, който може да носи. Не пускайте никого да влезе, докато не дойда.
Евнухът се престраши и запита:
— Те ли са, господарю?
За миг изпитах желанието да повикам охраната и да наредя да го умъртвят за това предположение, но изглежда все още бях в плен на моето нежно изкуство.
— Ще видим, но мисля, че това са те. Бързай сега и кажи на Началника.
Той тръгна заднишком към вратата, кланяйки се на всяка трета крачка. Миг след като изчезна от погледа, ми го чух да бяга като луд надолу по хълма. Макар че лятото още напомняше за себе си, след известно колебание наредих да ми донесат официалните дрехи. Душно щеше да ми е под дебелия брокат, а и тежко бе наметалото за слабите ми рамене. Важността на случая го изисква, — повтарях си аз — тази среща между Изтока и Запада е цел на моя живот, на всички нас и в никакъв случай не бива да бъде подценявана. Зачаках зад обкованата врата техния вестител, като разхлаждах лицето си с ветрило от нефрит; фино шлифования камък се плъзгаше в моята влажна длан. Кога най-сетне ще дойде? Измина доста време преди Началникът на охраната да се обърне с поклон към мен.
— Превъзходни, един мъж е спрял пред вратите, носи щита си върху копието в знак, че е парламентьор.
— Доведете го при мен.
Още щом влезе разбрах, че това е човекът. От морска вълна беше изплетена късата му туника, краката и ръцете му бяха облечени в бронз. Кожата му беше мургава, покрита с множество белези, от безчислени битки. Беше едър и много силен. Пъхнах ветрилото в широкия ръкав, опитвайки се да прикрия моята уязвимост, моята слабост. Масивният, извит назад шлем по-скоро му придаваше вид на някакво ужасно чудовище от морските дълбини. Гледаше ме, но аз не виждах очите му.