— Къде е басейна?
Посочих улея в основата на чашата.
— Там. Стълбата е единствения път към басейна. Вероятно болката в крака ще те затрудни при слизане. Нека да ти го опиша…
Той не ми обърна внимание и заслиза в зеления сумрак. Последвах го. В тъмнината нефрита изглеждаше почти черен. Несъзнателно сниших гласа си до шепот.
— Като се спуска направо от пролетните облаци, дъждът не докосва нищо друго освен нефрита. Моите роби го събират в кани от нефрит, които изпращам на Сина на Небесата. Всяка сутрин отпива той от тази девствена, недокоснала друго вода, наслаждавайки се на чудните достойнства на този минерал, който запазва кръвта му от стареене. Неговият собствен баща, прекара една нощ в басейна, по време на големите пролетни бури и след това небесата го дариха със син, който сега седи на Драконовия трон. В императорското семейство този басейн е на особена почит.
— Но истина ли е, оправдана ли е тази почит?
— Не. Но поне им носи щастие. Само човек, който се изкъпе в кръв ще може да оцени истинското достойнство на басейна, а тази тайна е твърде голяма за един Император.
Доста време му бе необходимо да се изкачи по тясната стълба. Веднъж в годината жертвам по един роб над ръба на чашата за да проверя изтичането на кръвта и всеки път тя се спуска безпрепятствено надолу по извитите, стръмни стъпала. Той се спря на върха и се огледа с пребледняло лице.
— Какво чувства човек, когато става безсмъртен? Болка?
— Нямаше болка. По-скоро някаква вътрешна светлина, която се надигна отдолу, от облените ми в кръв крака. После легнах и се изтърколих, а в устата си усетих вкус на метал. Тялото ми се обля в кръв, после светлината го обгърна, беше толкова ярка, че затворих очи. Минаха години, очите ми помътняха и вече не виждам така ясно. Когато се къпеш в Нефритния басейн трябва да държиш очите си отворени. И когато станеш безсмъртен, този дар, превърнал се вече в бреме за мен, ще ми бъде отнет. Басейнът може да запази само един човек от неумолимия ход на времето. Струва ми се, за мен това ще е голямо облекчение, вече се страхувах, че ме очаква една безконечна слепота.
— В Индия видях един човек да носи шлифован кристал пред очите си. Беше бижутер и без кристалите не можеше да види нищо.
— Благодаря ти за този дар познание. Аз съм човек без значение сега, но може би ти ще наредиш на някой от твоите подчинени да направи такива и на мен.
Не го видях на следващата сутрин. Той ме намери, в градината, край езерцето. Докато се надигах той скочи към мен и надяна нещо на носа ми. Внезапно ръката, която бях вдигнал за да се предпазя от нападението, изскочи на фокус през обкованите в златна тел кристали. Извиках от изненада и той се разсмя.
— Приличаш на една от твоите риби. Хайде рибке, ела да ти дам. — Той ми подхвърли парче сладкиш от оризово брашно, с който обикновено хранех моите шарани и не ме остави на мира, докато не сдъвках сухия залък. Дарът за изнемощелите ми очи събуждаше в мен обич към него, презрително подхвърлената храна ме караше да го мразя. Какъв необикновен човек.
Когато сметна, че се е забавлявал достатъчно той ме заведе обратно при трона. После се разположи на него и впи поглед в лицето ми.
— А сега да чуем края на историята.
— Края?
— За глупак ли ме смяташ? Пускаш ми истината на порции, с надежда, че подкрепленията на твоя Император ще дойдат скоро! По какъв начин се избира тази девственица от града? Трябва да има някаква изборна церемония. И всяка девица ли ще свърши работа? Трябва ли да е най-красивата, най-грозната или какво?
Въздъхнах.
— Толкова прозрачен ли съм за теб? Изборът е дело на божествата. Процесът е дълъг, на мен ми отне три месеца. Първо свещениците…
— Три месеца! — той подскочи с меч в ръка, а жилите по врата му се напълниха като пролетни планински потоци. За миг си помислих, че ще получи удар и с него ще се свършат грижите ми. — Три месеца? Затова ли трябваше да завладея половината свят, за да чакам три месеца в тази дупка? — Той си пое дъх и приседна, сбърчил вежди в дълбоки мисли. — Трябва да има някакъв по-бърз начин. Казват, че и омагьосаният възел може да бъде развързан и аз им показах как става това! — той размаха меча си и разсече един от столовете на две. Лицето му придоби хитро изражение.
— Девицата от вашия град ли се избира?
— Да. Но никой не знае коя е тя.
— Тогава, ето какво реших. Ще се окъпя в кръвта на всички девици от град Лей Кунг.
Бяха хиляди, млади, стари, богати и бедни. Редицата от плачещи жени се виеше надолу по хълма и се губеше из улиците на града. Мълчаливо се стичаха сълзите им. Хората на А Ли Хсиянг се бяха подредили от двете страни, очите им търсеха по-красивите девойки из тълпата. Дълго беше пътуването им, а само от два дни бяха в града. А и в края на краищата — те бяха мъже. А Ли Хсиянг се появи — гол, тялото му покрито с белези. Той махна с ръка към своя поручик.