Най-ценното било, че вече не му се налагало да спи, защото само то имало нужда от сън; не му се налагало да се страхува, защото само то се притеснявало да не би да се нарани; или пък да търси неща, които то смятало, че трябва да притежава. Когато тялото му не се чувствало добре, той просто излизал от него и не се връщал, докато не му минело. Не се налагало да харчи цели състояния само и само то да се чувства комфортно.
Когато вадел тялото от килера, пишел книга за това, как човек може да излезе от тялото си. Тя била отхвърлена без коментар от двайсет и три издателства. Двайсет и четвъртото продаде три милиона екземпляра, а книгата промени човешкия живот повече, отколкото откриването на огъня, числата, азбуката, земеделието и колелото, взети заедно. Когато някой подхвърлил това на Кьонигсвасер, той изсумтял, че подобно нещо въобще не е достойна похвала за книгата му. Бих казал, че е имал право.
Следвайки инструкциите на стареца, след две години вече почти всички можеха да излизат от телата си, когато си пожелаят. Най-напред трябваше да се разбере какъв паразит и диктатор е тялото през повечето време, след това да се отделят нещата, които то иска или не иска, от нещата, които самият човек, психиката му, иска или не иска. После, чрез концентрация върху нещата, които иска психиката и игнориране на нещата, които иска тялото, освен елементарното поддържане, душата постепенно свиква да държи на правата си и може да стане самостойна.
Точно това е постигнал Кьонигсвасер несъзнателно, когато се е разделил с тялото си в зоопарка — душата му е останала да гледа как се хранят лъвовете, а то е скитало неуправляемо из залива.
Последният трик на отделянето, след като психиката ти стане достатъчно независима, е да накараш тялото да тръгне в една посока и тогава, рязко, да насочиш психиката си в друга. Не знам защо, но това не може да стане, ако стоиш неподвижно — трябва да ходиш.
Първоначално психиката на Мадж и моята се оправяха доста непохватно извън телата ни — като първите животни, изпълзели на сушата преди милиони години, които са можели само да се влачат, да пляскат и да въздишат в калта. С времето обаче се усъвършенствахме, защото душата, естествено, може да се адаптира много по-бързо от тялото.
Аз и Мадж имахме сериозни основания да желаем да се измъкнем. Всички, които бяха достатъчно побъркани, за да искат да постигнат това в самото начало — също. Тялото на Мадж беше болно и нямаше да издържи дълго. След като си отидеше тя, аз нямаше да съм в състояние да събера достатъчно ентусиазъм, за да искам да остана повече. Проучихме книгата на Кьонигсвасер и се опитахме да извадим психиката на Мадж от тялото й преди да умре. Аз започнах с нея, за да не може никой от нас да се чувства самотен. И едва успяхме да се справим — само шест седмици, преди тялото й да отиде по дяволите.
Затова се налага всяка година да участваме в парада на пионерите. Не всеки участва — само първите пет хиляди, които станаха амфибии. Бяхме нещо като опитни зайци, които нямаше какво толкова да загубят и които показаха на останалите колко приятно и безопасно е всичко това — далеч по-безопасно, отколкото да рискуваш в някакво си тяло година след година.
Рано или късно всеки се сдобиваше със сериозна причина да опита. Постепенно станахме милиони, после и милиарди — невидими, безплътни, неунищожими и, дявол да го вземе, верни на себе си, без да притесняваме никого, без да се боим от нищо.
Когато не са в тела, пионерите амфибии могат да се съберат на върха на една игла. Когато сме в тела, за да участваме в парада, заемаме площ от близо квадратен километър и трябва да изядем повече от три тона храна, за да можем да маршируваме. Много от нас настиват, а и по-лошо, понякога се ядосваме, защото нечие тяло настъпва друго или пък изпитваме завист, защото някои тела водят, а други трябва да стоят в редиците и… дявол да го вземе, още много други неща.
Аз не съм луд по тези паради. Когато всички се съберем на едно място, в плътта, на повърхността излизат най-лошите ни черти, независимо колко добри са нашите души. Миналата година например, в деня на парада беше убийствена горещина. Хората нямаше как да не са разстроени, след като им се бе наложило да се блъскат с часове един до друг в потните, жадни тела.