— Да се махаме — предупредих я аз.
— Само гледам — отвърна Мадж. — В това няма нищо лошо.
След това видя какво е изложено на главната витрина и забрави къде е и откъде е дошла. Там се виждаше най-поразителното женско тяло, което някога бях виждал — почти двуметрово, като на богиня. Но не само това — имаше кожа с цвят на мед, ослепителна руса коса и маникюр, вечерна рокля от златно ламе. До това тяло беше тялото на рус гигант със светлосиня маршалска униформа със алени лампази, окичена с медали.
Мисля, че врагът трябва да е отмъкнал телата при нападение над някой от по-отдалечените ни складови центрове, след това им е сложил подплънки и ги е боядисал.
— Мадж! Върни се! — извиках аз.
Жената на витрината помръдна. Зави сирена и отвсякъде изскочиха войници, за да уловят тялото, в което беше Мадж.
Центърът се оказа капан за амфибии!
Тялото на Мадж не бе в състояние да окаже съпротива и завързаха глезените му един за друг, така че не беше в състояние да направи няколкото крачки, които бяха нужни, за да излезе от него отново.
Войниците я откараха триумфално, като военнопленничка. Аз влязох в другото свободно тяло — на надутия маршал, за да се опитам да й помогна. Оказа се безнадеждно, защото маршалът също бе капан. Завързаха глезените му и ме подкараха след Мадж.
Нахаканият млад майор, който командваше войниците, затанцува върху банкета на пътя — толкова горд беше, че е първият човек, заловил амфибия. Това наистина бе постижение от гледна точка на врага. Воюваха с нас от много години, бяха похарчили Бог знае колко долари, но нашето залавяне беше първото нещо, което накара амфибиите да им обърнат внимание.
Когато стигнахме в града, видяхме хората да се показват през прозорците и да развяват знаменца, да приветстват войниците, да съскат срещу Мадж и мен. Пред очите ни бяха онези, които не искаха да са амфибии, които смятаха, че е ужасно за който и да било да е амфибия — хора от всички раси, форми, размери и националности се бяха събрали в едно, за да воюват срещу амфибиите.
Оказа се, че Мадж и аз трябва да бъде съдени на голям процес. След като ни държаха цяла нощ в затвора, добре завързани, на сутринта ни вкараха в съдебната зала, където имаше телевизионни камери.
С Мадж изнемогвахме, защото отдавна — не помня откога — не бяхме прекарвали толкова много време в тяло. Точно когато се налагаше да мислим най-много — в затвора преди процеса, телата ни развиха болки от глад, а и не можехме да ги накараме да се чувстват комфортно на наровете, колкото и да се мъчехме. Освен това телата просто се нуждаят от осемчасовия си сън.
Обвинението срещу нас беше в най-тежкото престъпление, според книгите на врага — дезертьорство. Според тях, всички амфибии се бяха пребоядисали и бяха зарязали телата си, точно когато от тях най-много се искало да извършват храбри и важни неща в името на човечеството.
Не се надявахме, че ще ни оправдаят. Единствената причина изобщо да има процес, беше в това, че искаха да протръбят навсякъде защо те са толкова прави, а ние толкова грешим. Съдебната зала беше претъпкана с големите им клечки. Всички те изглеждаха ядосани, храбри и благородни.
— Господин амфибия — заговори обвинителят, — вие сте достатъчно възрастен, нали, за да помните времето, когато всички хора трябваше да живеят в телата си, да се работят и да се борят за нещата, в които вярват?
— Помня, когато всички тела се биеха, без никой да знае защо или пък как да прекрати всичко това — отвърнах учтиво. — Единственото, в което всеки вярваше, мисля, беше, че не обича да се бие.
— Какво ще кажете за един войник, който напуска боя пред лицето на вражеския огън? — поиска да знае той.
— Бих казал, че е умрял от страх.
— И спомага да се загуби битката, нали?
— О, разбира се. — Тук не можеше да има никакъв спор.
— А нима амфибиите не направиха същото? Нима не напуснаха човешката раса, пред лицето на битката с живота?
— Повечето от нас все още са живи, ако това имате предвид.
Беше вярно. Ние не бяхме избегнали смъртта и не бяхме сигурни, че искаме това, но бяхме удължили живота си удивително в сравнение с онова, което може да се очаква, ако си в тяло.
— Избягахте от вашите отговорности! — извика той.
— Както вие бихте избягали от горяща къща, сър.
— И оставихте всички останали да се борят сами!
— Те по всяко време могат да минат през вратата, през която минахме и ние. Вие също. Просто трябва да определите какво искате вие и какво иска тялото ви, да се съсредоточите върху…