Иван Вазов
Негостолюбиво село
Русинът, господин — нека го наречем Матвеев, отдавна заселен и на служба в София, страстен велосипедист, яхаше на двуколната си машина по правото и гладко шосе оттатък Враждебна, което се протакаше като опната струна из Софийско поле.
Жълтеникав облак прах се вдигаше от колелата, забуляше пътника и каскета му и се движеше заедно с него из равнината като една вихрушка, гонена от вятъра.
Матвеев беше пропътувал петнайсетина километра с голяма бързина сред несносната тежчина и жега. Залутал се тъдява по обяд, той беше потен, запъхтян, пламнал. Глад и мъчителна жажда се притуряха при умората му и увеличаваха нетърпението му да стигне първото село, което стоеше на пътя му, за да обядва.
Слънцето печеше нетърпимо от безоблачното лятно небе: омарата трептеше над пожълтелите стърнища, полинели лъки и засъхнали угари, които даваха тъжност на гледката. Никакъв звук от щурец по земята или птичка във въздуха не оживяваше глухотата на безлесното поле. Гущери се щурваха край пътя, уплашени в дрямката си от велосипеда.
В кръгозора през омарната мъглица планините очертаваха пречупените си линии в небето, също безцветни, мъртви под нажежените лучи на слънцето; те сякаш бягаха още по-нататък. Бягаше и съзираното по дърволяка си село, в което се впиваха жадните погледи на Матвеева. Както обикновено бива в минути на нетърпение и по равно поле, пътят се виждаше по-дълъг и целта се отдалечаваше като измамлив мираж.
Матвеев се каеше, задето се увлече в това пътуване през най-силната жега. Засъхналото му гърло гореше от жажда, струваше му се, че мозъкът му е запален в главата, гладът чрез остри бодове в желъдъка издаваше своя алчен гняв.
С истинска радост Матвеев спря пред първата отворена кръчма на мегдана в селото. Той допря велосипеда си до олупения зид и се обърна към шопа, що стоеше на прага, за да му поиска вода.
В тая минута се зададе един конник с каскет и гетри, който яхаше бързо по посока на София.
Матвеев позна в него един приятел, чиновник при едно чуждестранно учреждение в София, и го поздрави по немски.
— Африканска жега — каза конникът, като спря за минута, бришейки си потта по челото.
После се озърна по пустия мегдан, окръжен с плетища и дрипави къщурки, и прибави:
— Африканско село!
Па като запали цигара, продължи игриво:
— Да, африканска страна… Аз давам срок хиляда години на тоя симпатичен народец да се цивилизова… Вярно ли казвам? Обичам да се срещам с тукашните селяни, знаете ли защо? Защото по една асоциация на идеи винаги си спомням вълците и веприте, които биехме в горите на вътрешна Бразилия… А там прекрасен лов, любезни мой… Тука бедно, само пъдпъдъци… Но я виж там тоя с мустаците, на вратата! Един барнум би платил скъпо и прескъпо за него. Ах, тоя народец… Казвам ви: хиляда години срок давам. Вие, драги мой, направихте височайшата глупост, която познава историята. Сбогом!
И конникът поздрави весело и отмина.
Матвеев се обърна към кръчмаря:
— Хей, давай мене хладната водата!
Русинът, макар и живял в България доста, не знаеше още поне сносно български. Руският му език бидейки разбиран от всички в столицата, той не беше усетил нужда, нито ходеше пък да научи местния. На тая леснотия в общението с българите се дължи явлението, че русите от всички славянски народи най-мъчно и най-слабо усвояват българския език.
Кръчмарят, един здрав, гоен, червенобузест шоп с хитри очи, с големи, дълги до ушите ястъклии мустаци, каквито често учудват по селата, не се помръдна, като че не чу. Види се, че чуждото лице с голяма руса брада на пътника и грубичкият завален език, на който му искаше вода, му направиха лошо впечатление. А може би и наглият поглед на конника го разсърди.
Матвеев седна отвън на трикракото столче под сянката на стряхата, бришейки потта си и очаквайки вода.
Той се зачуди, когато видя кръчмаря, облегнат небрежно до вратата, че стои спокойно, чешейки влакнестите си гърди.
— Дай водата бе! — извика той нетърпеливо. Тоя рязък тон съвсем го погуби в понятието на шопа. Той се изкашля и продума кратко:
— Нямаме вода.
— Няма вода? — попита учудено русинът.
— Няма, господине.
— А в село няма?
— И в село няма.
— Как?
Матвеев се разсърди.
— Ти вреш! — каза той.
— А?
— Фонтан няма?
Шопът никак не разбра.
— Кой ти разбира от езика! — избъбра той пренебрежително и си влезе в кръчмата.
Матвеев кипна, но реши да действува с благост на упорития неприветлив селянин.
— Молим, платим… — подвзе той, като се изправи на вратата.
— Молиш се, ама късно… няма вода… — прекъсна го шопът и захвана да треби по поличките, дето се редяха чаши и съдове.