Баба Митровица вдигна очи изпод вежди да погледне мъжа си, рукнаха й сълзи от очи, гъкна, дума не можа да продума. Туй й бе отплата от баща му, дето тичаше и след къща, и след работа сама, дето му береше денем и нощем грижата и за него и родни, и съседи я хокаха отвред. А той не рачи да знай: изкриви уста да се усмихне, тикна кобури под възглавница, простря наспоред с легло пушка, па легна да спи.
Малък беше дядовия Митров син тогаз, но и досега тоз спомен като камък притиска сърцето му и ни въздишки ще го вдигнат, ни годините ще го отместят. — Майка си той никога не може забрави!…
Ни дядо Митро, ни някой друг — един само той познаваше и проумяваше нея. — Тъй я разплакваше баща му, тъй накриво я изглеждаше, като че и ней не вярва. Пък като го хванаха сеймени, заплака, затърси се баба Митровица, приживе оплака мъжа си… — Тогази вече цяло село залиташе за тях — че пак бяха тръгнали черкези да робят; връхлетели на съседен сбор, няколко техни моми да отвлекат. Като се научил дядо Митро, завардил ги още горе на припора и остави него заптии от сбора да хванат, но никой не посмя до момите ръка да допре… Затуй, кога рекоха ще го карат в Диарбекир, всичко по-млади дойдоха да раздумват майка му. Дискос на черкова за тях ще пуснели и пак нужда и неволя няма да ги оставят да сетят… Янаки епитропът беше вече умрял, вяха взели общите работи в ръце хора, що уж мило за драго даваха за народ. А и тяхната приказка трая ден до пладня, пуснаха два празника дискос и черкова; първом сбраха петнайсет гроша, повтором едвам седем, а кога на третия празник отиде дядовия Митров син при младия епитроп, той сви рамена:
„Какво да правя аз, като никой нищо не пуска — всекиму змия в кесията…“
Смислиха ли се за тях, или надникна някой през слетелия им плет да ги погледне на кой са ред! — Майка му бра грижа и на къща, и на него невръстен, па дори борч бащин му на механата изплаща. Чужди къдели вълна влачеше и няколко жетви наред чак на Румане ходи само името на мъжа си да не посрами…
И бял ден не видя майка му. Дядо Митро не се върна. Ала запази тя името му — с него днес и на самия дядов Митров син да натякват…
— Нека… — махна той с ръка. — Дядовия Митров син знае и юначество как се продава, знае какво струва слава на този свят. — Дето само към иконата на дяда Митро възвиват приказка! Помни той добре какво беше и него ден, като внесоха в черкова тази икона.
Мениха се времената, мениха се и хората с тях. Позна се за какво се е застъпвал баща му и като че на всички тежеше на душа отплата на паметта на дяда Митра да сторят. — Голяма отплата: поръчаха на зографи на икона да изпишат образът му, светец да го направят. — Навръх Димитровден изправиха иконата в черкова, събра се мало и голямо да я види и попа от олтаря се изстъпи патилата му да разправя. Че като се разплака баба Митровица! Всички помислиха — от радост не може да се удържи. Пък то, като й се повдигна всичко, що й се е набирало на душата през цял живот… и едничкия честит ден, който тя доживя да види, й подгорчиха тежки спомени.
С тез жалби и спомени тя е вскръмила и него; той знае колко е права хорската приказка, дето казва: чуждото две педи далеч от мен. И ни сърце му вдава, ни сила има да отиде и той сега наедно с другите за общите работи да се застъпва.
Разчистил всичко пред себе си, дядовия Митров син вдигна глава, изстъпи се до плета и се загледа надолу из селото. Слънцето вече се вдигаше на пладня, а стадата навред стояха неизкарани от кошарите; ни по път, ни из дворове да се мерне някой. Пред затворената канцелария на кмета татък по поляната се сбират селските кучета само, душат се нещо и пак едно по едно се повличат край плетищата нататък… Сякаш всичко гузно се е смърлушило в ясния майски ден като пред някоя напаст.