— Не съм и очаквал да изсипе пред мен чорапа със спестените си пари. Типове като него се вразумяват едва когато притиснеш ножа в гърдите им.
— О, Ласитър! — и тя притисна с ръце устата си.
— Нали искаш Рой Джордж да бъде наказан…
— Да, разбира се — прошепна Пат.
Той се усмихна.
— Когато сме в леглото, ни е хубаво, нали? Но само на нас двамата. Затова, ако искаме някои хора да си получат заслуженото, трябва да се разделим за известно време. След два-три дни ще се върна.
Мисълта за предстоящата раздяла я ужаси. Тя го изгледа безмълвно и Ласитър очакваше или да завие като изоставено куче, или да го изругае като обикновен ратай. За негова изненада обаче Пат остана спокойна, поне външно.
— Два-три дни? Искам да зная точно кога ще се върнеш, мили!
— След три дни!
— Много е!
— И на мене не ми е лесно — съгласи се той. — Но така трябва.
— Какво смяташ да правиш?
Той поклати глава.
— Нямам точен план. Но по някакъв начин ще стисна тоя кучи син за гърлото!
— Нали вече знаеш къде е ранчото!
— Но това не ми е достатъчно — отговори Ласитър. — Още преди някой шериф да успее да оседлае коня си, всички от ранчото ще са изчезнали.
— Страх ме е за теб!
Ласитър преметна седлото през рамо, отиде при Пат и леко я целуна.
— Не бива да се боиш! — каза той и бързо тръгна към вратата.
— Така ли ще тръгнеш, посред бял ден! Защо не почакаш, докато се стъмни?
— Държа да ме видят. Но ти не се бой! Никой няма да ме види, че излизам от хотела.
Ласитър излезе навън и отиде в обора. Старият слуга се приближи до него да му помогне.
— Хора на Джери Грей има по пазарния площад, зад старата дъскорезница и близо до пощенската станция — съобщи той.
Ласитър го потупа по рамото.
— Благодаря ти! И да пазиш добре Пат!
Старецът го изгледа мрачно.
— Само за това живея, сър!
Ласитър кимна, хвана юздата на коня и го изведе от обора. Пат стоеше на прозореца в дневната и гледаше към него. Той само леко вдигна ръка, заобиколи отзад и се качи на коня. Насочи се първо към съседния имот и оттам излезе на улицата, която водеше към центъра на града.
Все още не беше срещнал жива душа, така че никой не би могъл да каже откъде се е появил, когато подкара кафявия си кон по Мейн Стрийт. Пришпори коня и се огледа внимателно наоколо. Когато мина покрай салона, отвътре излязоха двама мъже. Те хвърлиха поглед към Ласитър и спряха вцепенени. После минаха покрай него и хукнаха нанякъде. Ласитър беше убеден, че хората на Джери Грей веднага са изтичали да му съобщят, че са го видели на главната улица. Нямаше да мине много време и цялата глутница щеше да се събере зад него. Но това беше и намерението му. Подмина и последните къщи и пусна жребеца в галоп. Шосето водеше право на юг. В продължение на една миля язди по него и след това се отклони настрани. Като прекоси първото било източно от шосето, се обърна и видя преследвачите. Почти в същия миг и те го забелязаха и веднага се отклониха от шосето, за да скъсят пътя си. Гонитбата започваше. Но още преди да залезе слънцето, Ласитър без усилия успя да се отърве от преследвачите си, след като ги беше увлякъл далеч на юг в необозримата широта на долината „Сан Рафаел“. Под прикритието на нощната тъмнина той обърна коня си и препусна на север. Целта му беше една — ранчото в Блек Бът, но трябваше да побърза да се появи там, преди пазачите да бъдат предупредени за неговото идване.
Слънцето беше залязло и нощният здрач хвърляше първите си сенки над платото. Посещението му преди не беше станало причина постовете да променят навиците си. Малко преди настъпването на нощта Ласитър стигна до същото това сечище, където върху килим от трева лежеше отсеченото дърво. Както миналия път, така и сега, някой седеше на ствола му. Не можа да разпознае кой точно беше. Скрит в елховия гъсталак, Ласитър изчака да се стъмни добре, за да не го види постът от кулата.
Като безмълвна сянка той се промъкна към поста, хвърли се изотзад върху него и опря дулото на двуцевката в тила му. Мъжът се стресна и извика от ужас.
— Дий, ти, проклет глупак такъв, ще ти цапна един по муцуната — кипна мъжът.
— Задръж малко огъня — прошепна Ласитър. — Защото не съм Дий.
Той измъкна пушката от ръцете му, хвърли я надалеч и извади колта от кобура.
— Ти… Ласитър ли си? — попита задавено постът. Целият му гняв се беше изпарил.
— Точно така!
— Какво ще стане сега?
— Искам да ме заведеш при Фикс Касиди! Ако не, натискам спусъка и с това за днес всичко ще свърши. Но ще дойда пак!
— Вече ме убеди, Ласитър — мъжът вдигна ръце. — Не ми се умира заради престъпник като Фикс Касиди. Не и заради него!