— Просто не знаеш колко разумно говориш!
— И аз така смятам — отзова се мъжът.
— Как ти е името?
— Чарли. Достатъчно ли ти е?
— От Чикаго?
— Откъде знаеш?
— Усещам го по миризмата.
— Май си обходил много места, а?
— Доста!
— Чикаго е прекрасен град — каза мечтателно Чарли. — В неделя по улиците се разхождат само добре облечени хора. А пък госпожите! Коя от коя по-красиви!
— Вярно е! И на мен ми направиха впечатление — засмя се Ласитър. — Но да забравим Чикаго. Смятам, че искаш да го видиш отново. Елегантните минувачи и красивите жени — също.
— Подчинявам се на по-силния — обясни Чарли и се надигна с вдигнати ръце. — Фикс сигурно играе покер в салона заедно с останалите. Моментът май не е съвсем подходящ. Светло е и има много хора.
— Ти не се грижи за това!
Ласитър го хвана за ръка и двамата закрачиха през тревата. Чарли беше бледен и слаб мъж. Той го поведе право към къщата.
— Нощем има ли пост на кулата? — поиска да узнае Ласитър.
— Да! От другата страна има още един. Но не може да ни види.
Двамата излязоха от храсталака и се спряха. Цялата къща беше ярко осветена.
— Какво става тук? — изненада се Ласитър. — Зад всеки прозорец има запалени лампи.
— Фицджералд има рожден ден — обясни Чарли. — Преди два часа пристигна цял фургон с уличници. Може би по-късно и аз ще хвана някоя от тях. Но много не ми се ще. Всички изглеждат така, като че ли могат само да те заразят с някоя гадна болест.
— А кой е Фицджералд?
— Нещо в главата му не е наред. Твърди, че не артистът, а самият той е застрелял Ейб Линкълн в театъра. Когато пристигна тук, първите дни непрекъснато биеше негрите, защото бил голям расист. Но междувременно преспа с всички негърки, които работят при нас. Значи омразата му към черните не е чак толкова голяма…
— Но за какво все пак се е укрил тук?
— Търсят го във всички щати. След войната се е специализирал да измъква от затвора осъдени от военните съдилища хора от южните щати. Говори се, че е успял да смъкне от бесилката две много високопоставени личности. И дълго време е продължил да се занимава с този занаят! Много престъпници е измъквал от затвора, а близките им са плащали богато и пребогато. Сега обаче е скован от подагра и не може да язди. Затова беше много щастлив, че може да остане в ранчото.
Ласитър го бутна да вървят. Многото запалени лампи осветяваха и едно доста голямо пространство пред къщата. Двамата мъже бързо го преминаха и се прилепиха до стената на сградата, в сянката на една дървена аркада.
През прозорците проникваше свирене на пиано. Чуваха се груби женски гласове. Явно някой много щедър омбре беше организирал този празник.
— Щом влезем вътре, край на всичко — прошепна дрезгаво дребосъкът от Чикаго.
— Празникът ли ще свърши? — изкриви лице Ласитър.
— Всичко! — изграчи Чарли. — Ранчото вече няма да бъде онова спокойно местенце, където можеш да се чувстваш удобно.
— Вярно е! И точно затова съм тук!
Чарли пое дълбоко въздух.
— Аз бих могъл… би трябвало…
— Да, кажи!
Той се обърна и потърси погледа на Ласитър в тъмнината.
— Мога да вляза и да повикам Фикс Касиди.
— За да не забележат другите какво става тук и да не се уплашат?
— Нали ти трябва само Фикс Касиди! — от страх Чарли започна да заеква. — Иначе и мен ще убият!
Дребосъкът се обливаше в пот.
— Щом вляза вътре, ще те пусна да си вървиш — обеща му Ласитър. Страхът на малкия човек беше разбираем.
Пианото засвири по-силно. Някой беше отворил прозорец. Хор от нестройни мъжки гласове запя песента за чернокожата Мария с гореща червена кръв.
Това беше удобният момент за Ласитър. Той блъсна дребосъка на земята и с две крачки се озова на портала. Влезе в ярко осветения салон на голямата къща. В средата му имаше маса, пълна с ядене, шишета и чаши, но на нея не седеше вече никой. Дузина мъже и жени бяха наобиколили пианото, плътно притиснати един до друг. Мъжете пееха с пълно гърло.
„Мария, Мария, тази нощ ще ти покажа нещо!“
Мъжете отмерено тактуваха с крака. Четирите проститутки се заливаха от смях и си разменяха весели погледи. Явно някой се беше бръкнал по-дълбоко в джоба. Обикновено Джери Грей докарваше тук горе само обикновени уличници, за по два долара едната. Но днешните идваха от най-изискания публичен дом на града, това ясно им личеше.
Не само гостите на ранчото празнуваха. Участвуваха дори и постовете, които трябваше да дежурят на портала. Но Ласитър не се интересуваше от тия неща. Той търсеше с очи Фикс Касиди. Никога не беше го виждал, но много подробно беше разучил описанието, дадено му от Седма бригада. Най-вероятно Фикс Касиди беше белокосият старец, изправил се до пианото с една от жените, а този, който свиреше, май беше самият Рой Джордж.