— Хелоу, мадам! Мога ли да узная кой ви е поръчал? Защото никой не ми е съобщил, че джентълмените в ранчото очакват такава красавица…
Пат равнодушно го изгледа.
— Вие във всеки случай не сте никакъв джентълмен, иначе лесно бихте различили порядъчна жена от проститутка. Внимавайте да не получите някой плесник! Името ми е Джордж. Но не съм дъщеря на Рой Джордж, а негова племенница. Мистър Грей сам ми описа пътя към ранчото. Мога ли да мина?
Мъжът се изчерви и смутено отговори:
— Заповядайте, мадам! Дий, пусни ги да минат!
Мъжът се отстрани и Джерико подкара конете. Пат очарователно се усмихна на грубиянина, така че той отново се изчерви, после се обърна към другия пазач и се усмихна и на него.
Пред портата на ранчото беше спусната бариера. На нея се беше облегнал пазач с пушка в ръка. Той погледна отегчено към приближаващия се файтон. След малко към него се присъедини още един мъж и също се загледа.
— Това е Мерлин — каза тихо старият слуга. — Якоб Мерлин. Мисли си, че никоя жена не може да му устои.
Пат кимна почти незабележимо и отново почука един път по сандъка, като погледна в двора на ранчото през голямата арка над портала, украсена с биволски рога. Виждаха се няколко мъже. Пат се опита да различи между тях Рой Джордж. Никога не беше го виждала, но през последните две години беше събирала снимките му по вестниците, както и обявите за главата му. Беше абсолютно сигурна, че ще го познае.
Джерико спря пред бариерата. Мерлин бързо се приближи с усмивка на стар прелъстител. Той докосна леко шапката си и после се подпря с две ръце на файтона.
— Радвам се да се запозная с вас, мадам! Бихте ли ми казали с кого имам честта и с какво мога да ви услужа?
— Вие ли сте мистър Мерлин?
— Точно така. Познаваме ли се?
— За съжаление не съм имала удоволствието да се запозная с вас — отговори Пат и се престори на много впечатлена от вида му. Изгледа го от глава до пети и се усмихна. — Но мистър Грей ми разказа за вас. Аз съм Пат Джордж. Не съм дъщеря на Рой Джордж, а негова племенница. Може би той няма да иска да ме види, но му нося важна вест. Затова ви моля да ми помогнете!
— Откъде знаете, че е тук?
— От мистър Грей. Той ме насочи към вас.
Мерлин разгледа файтона, хвърли бегъл поглед към кафявия жребец и отново се обърна към Пат.
— Щом е така! Но какво да правим? Да говоря ли аз първо с него и какво да му кажа?
— Ах! — и Пат кокетно завъртя очи. — Може би е най-добре да го изненадам. Кажете ми къде да го намеря.
Мерлин стъпи на стълбичката на файтона.
— Вдигни бариерата! — извика той на пазача. Мъжът пред портата бавно опря пушката на стената, за да вдигне бариерата с две ръце.
Пат хвърли на Мерлин почти влюбен поглед.
— А ще има ли къде да пренощувам? Забравих да попитам мистър Грей…
— Тук има всичко необходимо за гости, мадам — отговори галантно Мерлин и погледна дълбоко в деколтето й.
Най-после бариерата се вдигна. Джерико подкара конете.
— Отведи ги пред главната сграда! — нареди му Мерлин и отново впи очи в Пат, която непрекъснато се усмихваше, показваше трапчинките си, трепкаше с миглите си и от време на време предизвикателно облизваше устните си. Погледът му съвсем се замъгли.
Още от самото начало Пат знаеше, че само по този начин ще спечели играта. Беше твърдо решена да го стори. Джерико насочи конете към къщата. Пат скрито се огледа. Допреди малко по двора се мяркаха разни мъже, сега обаче нямаше никой.
Мерлин скочи на земята и галантно й отвори вратичката. Пат се изправи, слезе от файтона и тръгна нагоре по стълбата, придружена от кавалера си.
Джерико объркано се загледа след нея. Какво й стана? Нима напълно забрави за Ласитър? Той нямаше да излезе от сандъка, преди някой да почука три пъти. Джерико се поколеба — да почука или не?
Пат влезе с Мерлин в къщата. В салона седяха двама мъже и играеха на зарове. Явно бяха от охраната. Те спряха да хвърлят заровете и изгледаха Пат, която мина покрай тях с усмивка и с предизвикателно поклащащи се бедра. Единият подсвирна с възхищение. Тя се обърна да го погледне и хвана под ръка Мерлин, който гордо се ухили. Тръгнаха нагоре по стълбището.
— По това време гостите ни почиват в стаите си, мадам — обясни Мерлин и тя кимна с разбиране.
Горният етаж изглеждаше като хотел. По вратите имаше месингови табелки с номера. Мерлин спря пред номер седем и посочи към вратата:
— Не чукайте, а направо влезте!
Тя се усмихна подкупващо.
— Нали ще се погрижите да ми намерите място за спане?
— Но, разбира се, мадам — отговори с поклон Мерлин, който като хипнотизиран гледаше бюста й, ясно очертан под тънката блуза. Очите му святкаха.