Ники е слънчево дете, което ви кара да се смеете. Човек не можеше да го погледне без усмивка, а той ме гледа винаги така, сякаш иска да ми каже нещо. Някъде около седмия или осми месец го направи. Повечето време му говоря на испански, както прави домашната ми помощница – гватемалка, Ромелия. Тя се вдетинява покрай него и може да му говори с часове. Противно на всякакви съвети, ние двете му говорим на испански, а Беатрикс – на английски. Казваха ми, че когато в тази възраст се говори на детето на два езика и особено ако е момче, това ще забави много проговарянето му. Предупреждаваха ме, че може да не каже нищо смислено с години. Но това не би било присъщо за Ник. Нищо не можеше да го спре.
Ник нахлу в света по характерния за него начин и започна да говори почти едновременно с прохождането си. Първите си стъпки направи в осмия месец, опасно наклонен на една страна и горе-долу по същото време проговори. При това твърде разумно, поне за възрастта си, на Беатрикс казваше английски, а на мен и Ромелия – испански думи. По-нататъшното му развитие показа, че това е характерно за него. Двата езика едновременно не бяха в състояние да го затруднят. От този момент нататък нито за миг не забави темпото. Тича из къщата, изучава света вече освободен от ограниченията на проходилката и дрънка непрекъснато на испански или английски, според прищявката на момента.
На една година вече говори с изречения, което всички намират за изключително, макар днес вече да знам, че това е било или е могло да бъде първият сигнал за опасност. Макар не всички рано проговорили деца да са маниакално-депресивни, но повечето маниакално-депресивни проговарят рано. Той също. По онова време обаче, нямах никаква представа за тези неща и бях изпълнена от обяснима гордост. Хората го спират, разговарят с него, а после се обръщат към мен с думите: „Това е невероятно.“ Тази фраза се чува толкова често, че накрая той се обърка и започна да мисли, че това е името му.
Тогава все още го извеждах на разходка с количката и когато хора ни спират, за да му се радват, той им говори и на въпроса, как се казва, отвръща с широка усмивка: „Аз съм невероятен“. Той бе невероятен – няма спорно този въпрос. Водим продължителни разговори, докато бутам количката и съм сигурна, че наблюдаващите ме отдалеч хора ме мислят за луда. Той обича да си бъбри с мен.
Ник обича много неща: сестра си, играчките си, да се вози на кола и още от онова време – музиката. Вкусът му е необичаен за дете на неговата възраст – влюбен е в дискомузиката, все още популярна по онова време, която харесвах и аз. Любимото му парче беше „Ще оцелея“ на Глория Гейнър и той танцува без умора, когато пуска тази плоча в стаята си. Познава плочите, които харесва и ми ги подава с повелителен жест: „Тази искам, мами“. Първото ни сериозно разногласие произтече по повод неговия първи рожден ден, за който настоява да доведа клоун и да му пусна диско – странни изисквания от страна на едногодишно момченце, макар да имаше вид на две или три годишен с ръста и русата си датска прическа, която бе лично мое дело и с уверената си походка, която му позволява да се движи без проблеми навсякъде. Умира да пипа пишещата ми машина.
Нещата, които харесва, са необичайни за възрастта му, но още по-малко обичайно е обстоятелството, че умее да ги назовава правилно, както и да отстоява позицията си. Опитах се да му обясня, че идеята за клоуна не е особено добра, понеже повечето му приятелчета на неговата възраст се страхуват от клоуни, а диско-музиката надали ще им се стори толкова привлекателна, колкото на него. Моето виждане за тържеството включва няколко дечица на приятели, родени горе-долу, когато и той, сестра му разбира се, неколцина мои приятели и евентуално Бил.
Последва бурна разправия. Той не отстъпи от искането си за Глория Гейнър и накрая се наложи да я пусна, макар клоунът да бе отложен за друга година.
Бе преждевременно развит и компанията му е много приятна, макар музикалните ни спорове да не секнаха. Една вечер пуснах плоча, която не харесва и той настоя да я спра и сложа друга. Аз отказах и той спря гол на път за банята и се изпишка върху грамофона с изключително доволна физиономия. Той изясни категорично гледната си точка и аз не можех да не се засмея на безобразния начин, по който го направи. Това е същинският Ники.