След Ню Йорк съставът тръгва из Средния Запад и макар Ник да изглежда добре, всъщност не е. Една нощ излиза с момчетата, напива се и пуши марихуана, което е свързано с огромна опасност за него и той знае това. Момчетата се обаждат на Пол, придружителя му, и веднага му съобщават, какво е станало, както са обещали, че ще постъпят, ако забележат нещо нередно около Ник. Пол отива да го прибере и когато се връщат в мотела, Ник се обажда на Джули. Ужасен е от станалото, защото ясно разбира, че това е сигурен признак за тръгване надолу. Тя го пита, иска ли да се прибере и той отговаря, че ще направи каквото тя реши, което познавайки Ник означава, че иска да се оттегли от турнето. Напиването и марихуаната са неговия начин да съобщи, че повече не издържа и това е ясно за всички, както и за самия Ники.
Джули пита:
— Какво ще направиш, ако ти кажа да се прибираш у дома, Ники?
— Ще дойда – отговаря той с тъга. Никакви разправии, никакви възражения. В оня момент той знае, че турнето е приключило за него. Но той знае и нещо повече, знае какво означава това за него в по-далечна перспектива. Ник по-добре от всеки друг познава границите на възможностите си.
Ник знае, че трябва се прибере у дома, за да се съвземе, но знае също така, че съгласно споразумението му със състава, ако го изостави по време на турнето, те ще го изключат от него. Такава е уговорката и за да си спести унижението да бъде изгонен, той им заявява, че се прибира у дома и се оттегля доброволно от „Линк 80“. Те не се разправят повече с него. Изтощени са от пътуване и неприятностите с Ник. Между него и тях е свършено. Ник е съкрушен от това, че тригодишната му любов със състава стига до своя разрив. Турнето е продължило осем седмици и половина и краят му почти се вижда. Остават по-малко от две седмици и без Ник предстоящите до края концерти трябва да се отменят. Те са бесни отново, а чувството за провал у Ник е пълно.
Той се разделя мълком с тях и взема самолета от Минеаполис. Джули го посреща на летището и го довежда право у дома при мен. Нямаме търпение да се видим, а аз се тревожа за него до смърт. Подкрепям с цялото си сърце неговото решение да напусне. Фактът, че си е позволил алкохол, след като знае колко опасно е това за него и след като ми е известно, колко нехарактерно за Ник е това, показва в какво отчаяно състояние е бил. Когато го видях, тревогите ми се засилиха още повече. Отслабнал, бледен и уморен, той още носи гипс на коляното и изглежда смъртно ранен. Независимо от осемте и половина успешни седмици, фактът че не е успял да изведе нещата докрай, го кара да се чувства провален. А обстоятелството, че оставката му е приета без никакви възражения, без опит да го разубедят, след всичко, което е направил за състава в продължение на три години, направо разбива сърцето му. През последните десет дни от турнето Ник прилича на повален на колене боксьор – още не е в нокаут, но бавно се свлича към пода и ясно си дава сметка затова. И когато най-накрая се прибира у дома, той е повален. Всичко върви накриво през тези две седмици и няма начин да се оправи.
Сега е лесно да се каже, че не е трябвало да го пускаме на това турне и аз, естествено, горчиво се укорявам за решението си. От друга страна, забраната би му нанесла такъв катастрофален удар, че духът му би бил прекършен завинаги. Това би му илюстрирало всеобщото становище, че той е един инвалид, който никога не може да се надява да постигне онова, за което мечтае, към което така упорито се стреми. Онова, което исках тогава, бе да стане това, което той така силно желае. Надеждите ни бяха големи, но не по-големи от неговите. Въпреки всичко, възприемах турнето по-скоро като победа за него, отколкото загуба, за изключително полезен опит за всички тях, но преждевременният край го изпълни с паника. Съставът бе всичко, за което се бе трудил, заради което бе живял.
И макар да ми се иска, те да бяха погледнали от друг ъгъл на неговото оттегляне и да не бяха заемали така твърда позиция по този повод, аз не мога да ги виня. Беше им писнало от него. Независимо от това, колко талантлив е Ники, той неизменно носи проблеми със себе си. Те не можеха да вникнат в дълбочината на проблема, създаван от заболяването му, особено с оглед на усилията, които той полага, за да го скрие от тях. Той не иска те да узнаят колко много е болен и те не узнават. Освен това, да се иска от тях, на тяхната възраст, да проумеят цялата сложност на водената от него всекидневна борба, би било твърде много. Онова, на което се надява той, когато се виждаме онази вечер, и на което се надявам аз, е че когато се приберат по домовете, те ще размислят и ще го поканят да се върне. Убедена съм, че ще го направят, когато сами се успокоят и отпочинат. Предполагах, че в дадения момент те са също така преуморени и превъзбудени, като Ник.