Казвам му го, както и това, че след осем и половина седмици в един микробус, осем души на каквато и да било възраст, с каквито и да било характери, изтощени от безсъние и къртовски труд, няма как да не се изпоколят. Сигурна съм, че когато се приберат, ще му простят.
— Ами ако не ме приемат обратно, мами? – пита той почти разплакан.
— Ще те приемат – обещавам аз. Сигурна бях, че ще го направят. Смятам, че трябва да са луди, за да не го сторят. Но убеждението ми е плод на моята любов към него.
Разговаряме дълго по този въпрос и най-накрая той пита за Европа. И както обикновено, пита за Том. Не искам да му кажа, колко зле е протекло пътуването, нито да му съобщя за разрива. Все още храня надежда, че пукнатината може да се затвори – изтекли са едва няколко седмици, откак ме напусна. Освен това си мисля, че Ник има достатъчно свои проблеми, за да му прибавям и моите. Доста неестествено е обстоятелството, че той се е превърнал в мой душеприказчик и дори в някои случаи – съветник. Сега е време да се погрижим за неговите проблеми, а не за моя зле завършил роман, независимо от това, че болката ми е голяма. Успявам да скрия от него всичко това и се преструвам на щастлива. Неговият живот винаги заема първа позиция в обсега на моето внимание. Моят – не.
Прегръщам го и успявам да го разсмея, но през по-голямата част от времето, видът му е като на пребито куче. Казвам му да се прибере и си легне. И той лежа три седмици. На другата сутрин е така потиснат, че няма сили да помръдне. Прекарва дни и седмици наред в сън, устремен неотвратимо към разрухата. Тревожим се за него неописуемо. Опитваме се да го убедим да постъпи в болница, но той не ще и да чуе, а оттам казват, че няма законен повод да бъде настанен при тях насила. В депресия е, но не изглежда да е опасно състояние.
Съставът не го потърси след завръщането си, не го повикаха обратно. Появиха се без предупреждение в къщата на Джули, за да си поискат оборудването, което бе още в нашия микробус. Ники е така покрусен, че отказа да слезе при тях и остана в леглото си, потънал в сълзи. Същото сторихме и двете с Джули, когато говорихме по този повод. Няма как да го предпазим от това. Той е отчаян, наранен, съсипан. Той ги подведе и те го оставиха да си тръгне. Това е естествена последица от неговата постъпка, от неговото заболяване. Тези, които го обичаме, сме ужасно уплашени за съдбата му. Това е най-голямата му житейска трудност досега, особено в светлината на болестта му. А упадъкът не спира дотук.
Мечтите му загиват. Не ни остава нищо друго, освен да го мъкнем насила напред. Джули започва да му говори за нов състав. Отначало Ник не иска да я чуе, но постепенно идеята го заинтригува. Джули непрекъснато му повтаря, че е в състояние да го постигне. Както обикновено, тя е неговият закрилник, неговият спасител, неговият двигател в живота, който не му позволява да потъне, независимо от това, колко много му се иска да го стори.
Като знае в какво състояние се намира той, вместо да го чака да стане, та да си вземе лекарствата, тя става в пет часа сутрин, за да го поразбуди, колкото да му ги даде с надеждата, че когато наистина се събуди след няколко часа, те вече ще са започвали да действат. Сигурна съм, че този подход е помогнал в известна степен, но дори той не е в състояние да извърши чудото, което е било необходимо.
Няма съмнение в това, че Ник е отчаян и съсипан от загубата на състава. Но по време на турнето с него става нещо не по-малко опасно и аз си давам сметка за това едва впоследствие. Ник се изправя лице в лице с границите на собствените си възможности и своите слабости. Коди, както и Джули усещат, че той е проумял истината: никога няма да бъде в състояние да се приспособи напълно към предизвикателствата на този начин на живот.