Тя не плаче. Не пищи. Гласът й звучи абсолютно нормално. Произнася монотонно моето име.
— Даниел. – Мисля, че разбрах веднага.
— Мъртъв е. – Думите излитат от устата ми сами.
— Да. Той е мъртъв. – Изненадана е от това, че знам, но аз не знаех.
— Шегуваш се – бе всичко, което можах да кажа. – Шегуваш се… не може да е умрял… шегуваш се… не е мъртъв… шегуваш се. – Не мога да се спра. Повтарям едни и същи фрази отново и отново. Сигурно съм казала стотина пъти тези слова, отново и отново, като повреден механизъм, който не може да спре, докато не изплюе всичките си колелца и винтчета, счупен безнадеждно. Шегуваш се… шегуваш се…
— Той е мъртъв! – крещи най-накрая Джули. – НЕ СЕ шегувам. – Избухва в словесен порой, за да ми каже, какво се е случило. Приел огромно количество морфин. Намерили го коленичил на пода с положена върху леглото глава и спринцовка до себе си. Казват, че е умрял мигновено. Джули знае онова, което и аз: три пъти в миналото Ник е показвал остра свръхчувствителност към това вещество и му е казано без капка колебание, че ако опита отново, това ще го убие. От видяното, Джули преценява, че си е сложил два до пет пъти по-голямо количество, отколкото в миналото. Искал е да бъде сигурен този път. Пол го оставил в четири и половина, точно когато аз излизам от ваната. За първи път от много години Джули излиза късно, за да участва в среднощна служба в катедралата „Санта Крус”. Ник знае, че този път няма кой да го спре. Съпругът й, Бил, ще го провери между шест и седем, което и прави, за да го открие мъртъв. Ник знае, че няма кой да го спре и спаси. Този път е напълно сам и поема вещество, за което знае, че е смъртоносно за него, и поема достатъчно количество, за да не остане и капка съмнение в успеха на начинанието му. Това е самоубийствен метод, известен като „Нека Съдбата реши“. Нещо като руска рулетка. Намерението е налице, но въпреки това се оставя на Съдбата да реши: взема те или те оставя. Този път тя го взе.
Няма разум в тази работа – нещата му вървяха така добре, той изглеждаше толкова щастлив. Концертът предната вечер преминава с голям успех. Дали е пазел в тайна депресията си? Или неусетно е обхванат от маниакални идеи? Но каквото и да е било, колкото и очарователен, талантлив, красив и обичан да е бил, колкото и отчаяно да се борихме, да го предпазим от самия него, той си отиде. Този път взе мерки. Няма начин и никога няма да има, да научим, дали наистина го е искал този път или е опитал още една партия със съдбата, още една руска рулетка като никоя друга. Може би, болестта най-после е взела окончателно връх, осъзнаването на което се е силело с чувството за провал, останало от неотдавнашното турне и раздялата с „Линк 80“. Но пък от друга страна, той бе така въодушевен от работата с новия състав „Нолидж“. Какво стана през онази последна нощ? Какво е минало през главата му? За какво е мислел? Отчаяние или маниакални дивотии? Никога няма да разберем – можем само да гадаем. Впоследствие научих, че маниакално-депресивните рядко посягат на живота си, докато са в дъното на депресията. Изчакват да се измъкнат оттам, да ги обхване манията, за да имат сили, да го сторят.
Той не остави бележка. Не остави никаква нишка, чрез която да стигнем до истината относно онова, което се е случило. Говорил по телефона с десетина приятели между три и четири сутринта, докато аз бях будна. Можел е да ми се обади, но е знаел, че аз ще усетя, ще разбера и ще се опитам да го спра. А той не иска да го спират този път. Погрижил се затова, нито Джули, нито аз, нито Пол, нито дори Сами Ирландеца, да не са наоколо.
Оставих внимателно слушалката и потънах в ридания.
И без определена причина, се втурнах надолу по стълбите, надолу… надолу… надолу… към нищото… В главата ми отново и отново кънтят собствените ми думи… шегуваш… шегуваш се… Пламъкът, светил толкова ярко, озарявал толкова дълго живота ми, бе внезапно, безмълвно угасен. Дори не усетих тъмата, която ме погълна.
по ръба
винаги толкова
близо
до ръба,
ти правиш неща
които ужасяват
всички онези
застанали да гледат
обичаш зяпналата
тълпа,
нейния тътен,