страха
който будиш,
фурора,
който правиш,
истерията расте,
паниката,
напрежението,
ужасът,
ще падне ли?
ще посмеели?
ще загине ли?
ще оцелее ли?
ще успее ли?
невредим?
цял?
славен?
по ръба
дразниш съдбата,
гавриш се с бездната
рискуваш
сърцата ни
живота си,
а цената
на тази слава?
изгубено момче
бедно изгубено момче
ти се луташ
безутешно в лабиринта
на своето аз,
трепериш
от ярост,
ужас,
гняв
стрелкаш се
насам-натам
мъчиш се да посочиш
сенки в мъглата
искаш духове
да поемат вината,
но само
твоето име
кънти
в тъмнината.
обичаме те
ние сме тук
в тъмното,
чакаме те,
протегнали ръце
за да те хванем,
да те задържим,
да те уловим,
когато кюпът
се счупи,
с надежда да облекчим
безкрайната
болка,
ти падаш,
ти викаш,
убеден
че ще се удариш,
зовеш
в отчаяние,
но ние сме тук,
Ник,
ще те хванем,
ще сме там,
ние те обичаме.
≈ 20 ≈
Море от жълти рози
През няколкото първи минути след обаждането на Джули, аз звъня на неколцина близки приятели и по някое време разбирам, че са дошли. Приятели на Ник и мои приятели: Йо Шуман, Кейти Джует и Бевърли Драйфъс, Викториа Лиънърд и Пенси Монтгомъри идват малко по-късно. Останалото е мъглявина от лица, бъркотия от звуци, мъчителни спомени, остра болка и неспиращи сълзи. Сърцето ми е като срязано на две с мачете*. Не мога дори да започна да осъзнавам случилото се или пък какво ще стане, когато дойда на себе си. Перспективата затова, неясната действителност са ужасяващи и ме тласкат към безумие. В името на децата обаче, съм длъжна поне да се преструвам, че се владея и разсъждавам адекватно. Сега трябва да мисля за тях.
[* мачете – подобно на права сабя двуостро сечиво, което се използва за рязане на захарна тръстика и за проправяне път сред гъстата растителност на тропическия лес.]
Обаждам се на Джон и той е така поразен, че почти нищо не казва. Питам го, дали иска да дойде, за да съобщим заедно на децата, но той смята, че е по-добре, ако им кажа, преди да е пристигнал. Той е извън града и ще мине доста време, докато стигне до нас. Обещава да заключи начаса къщата в Напа и тръгне насам. Мисля, че Ник би искал аз да съобщя на братята и сестрите му. Мисълта за онова, което ми предстои с непоносима. Трябва да го направя стъпка по стъпка, мъчителен сантиметър след същия преди него. По-далеч от това не виждам. Когато приятелите ми пристигат – не знам как и защо, – съзнавам единствено това, че трябва да кажа на децата. За момента, само тези три жени, Джон, Джули и аз, знаем, какво е станало. Знам, че ако децата видят разплакали лица наоколо, детегледачки, прислужнички, всички от които са били тук по едно-две десетилетия, ще разберат на секундата, каква трагедия ни е сполетяла. Ту изпаднала в истерия, ту външно спокойна, аз се чувствам като зомби*, но в този момент трябва да мисля за тях. Не дори за Ник. За братята и сестрите му. Всичко останало ще трябва да почака.
[* зомби – съживен чрез магия мъртвец.]
Две от децата са пренощували у приятели и аз трябва да ги прибера, без да събуждам преждевременни подозрения. Обаждам се и казвам, че трябва да се приберат за обяд. Те се дразнят от това, че им налагам волята си и прекъсвам игрите. Настоявам да се приберат и те са силно разочаровани. Междувременно трябва да крия истината от другите.
Докато се съберат и петте, става обяд. Зара, най-малката, ще стане на десет години след седмица. Макс е на единадесет, Ванеса на дванадесет, Виктория е станала на четиринадесет преди две седмици, а Сами е петнадесетгодишна. Трудна възраст за посрещане на толкова голяма загуба. Най-много се безпокоя за Сами, която бе неговата сродна душа. Тя го обожава, той е нейния герой. Както е герой за всички, които го познават. Постигна толкова много, завоюва такива победи, след жестоката плесница, която му бе ударила съдбата. Ник бе победител – не победен.