Обаждат се хора, пристигат цветя, появяват се лица. Всичко е една неясна смесица. Аз влизам и излизам от стаите на моите деца. Плача през повечето време, както правя и сега. Отивам да поседна в неговата стая и не мога да повярвам. Имам чувството, че ще се появи всяка секунда. Това е някаква шега. Той се майтапи. Всичко с толкова несправедливо, толкова ненормално. Как ще живея оттук нататък?
Някой слага внезапно слушалка в ръката ми и чувам познат глас. Том. Някой му съобщил. Казва, че идва веднага. Пристига за броени минути, прегръща ме, могъщо присъствие, устойчива сила, върху която мога да се облегна. В оня момент не знам, дали идва движен от състрадание или нещо повече, дали заради мен, Ник или самия себе си и вероятно, той също не знае. Може би го е подтикнало някакво неосъзнато чувство. Но каквито и да са били мотивите, аз съм благодарна за присъствието му. Не ме остави сама цялата следваща седмица. И онова, което бе сторил в миналото, което го бе уплашило, болката, която ми причини с раздялата, всичко това загуби всякакво значение. Той е до мен тогава, когато ми е нужен най-много, точно както бе предрекъл Ник. Сигурна съм, че той би бил благодарен на Том затова, точно както и аз. Почти чувам думите му: „Грижи се за мами вместо мен.“ Той се погрижи, Ник. По-добре отколкото би го направил всеки друг. Цялата болка от изминалото лято си отиде. Това е всичко, което ме крепи. Трябва да направя всичко според силите си, да помогна на останалите, които разчитат на мен, на моята сила. Всички очакват от мен, да ги преведа през това изпитание. За пръв път изпитвам страх от възможността да не се справя, но знам, че трябва да го сторя.
Спираме се на жълти рози за погребението. Обаждам се на племенницата си, Саша, в Ню Йорк с молба да дойде и изпее „Аве Мария”, както го направи на сватбата на Беати. Ник би се радвал при мисълта, че тя идва да пее за него, защото я боготвореше.
Прослушваме негови записи, за да изберем песента, която да пуснем. Обаждат се хора. Звъня на най-добрата приятелка на мама в Ню Йорк и я моля да й съобщи лично. Моля Джон да се обади на родителите на Бил. Те имат право да узнаят, както впрочем и той, където и да се намира. Ник му е син. Искам да знае, какво се е случило. Джон е внимателен и мил. Звъни. Все още не можем да се доберем до Беати.
На масата тази вечер са събрани повече от двадесет души. Оглеждам с невиждащ поглед познатите лица. Тук са издателката ми и нейния съпруг, Керъл и Ричард Берън, Люси, която се е грижила за Ник и го е обичала осемнадесет години, доктор Сейфрид, психиатъра на Ник, Джули и съпругът й Бил, техните деца, които са покрусени като нас. Тук с помощничката ми Хедър, Том и седем от децата ми. Няма ги само Ник и Беати. И макар да го помолих да остане, Джон се прибра у тях, за да се посъвземе. Предполагам, че му е било чоглаво да остане с Том, макар след двегодишна връзка, той да е вече привична фигура у дома.
В края на вечерята най-после се обажда Беати. Не съм хапнала нищо. Чета на масата писмото на Ник за рождения ми ден. Когато се обажда Беати, казва че го прави, само за да ми каже колко ме обича. Несправедливо е, да отвърнеш на такъв жест с толкова жесток удар, но нямам избор. Цял ден звънят журналисти и аз искам да го научи от мен, преди да е чула новините или видяла вестниците. Писъците й кънтят в колата й, също както тези на по-малките. Познат вече звук. Може би за нея ударът е още по-тежък. Загубихме „нашето” бебче. Казва, че тръгват веднага и ще пристигнат след няколко часа. Мъглявината не се разнася, но вече поне и тя е в нея. Всички плачем неудържимо. Кошмар, от който няма да се събудим, също както е решил да не се буди Ник, каквато и да е била причината затова.
На другия ден отиваме в погребалното бюро, за да изберем ковчег. Придружават ме Джон, двете ми верни приятелки Джули и Йо, помощничката ми Хедър и Беати. Без дори да ми кажат, всички членове на домашния персонал решават да останат за уикенда. Всичките ми служители от офиса идват да помагат при „уреждането“ (дума, която винаги съм ненавиждала) на нещата. А видът на подредените в онова безкрайно помещение на партера в погребалното бюро ковчези е толкова зловещ, че не се понася. Избираме му зала, ковчег, костюм у дома. Изведнъж ни се вижда от огромно значение, да подберем подходяща вратовръзка, обувки, както и да дадем костюма за гладене. Абсурдни неща. Обувките му са пръснати из целия дрешник. Избирам подходящи и часове наред прибирам останалите, сякаш уплашена, да не би духът му да дойде и сам се заеме със задачата.
В понеделник отивам на гробището и разглеждам онова, което наричат „парцели“. С мен са Джон и Беати, а когато хората от гробището ми казват, колко много обичат Ник, ми става лошо. Цяло чудо е, че не припадам. Приличам на малка, черна, печална птичка в започналите да провисват по мен дрехи. Не ям и нямам намерение. За какво ми е да ям? Ник го няма вече.