За отбелязване годишнината от смъртта му, една тъжна за нас дата, организирахме мемориално тържество и открихме издигнат в памет на Ник монумент. Той представлява просторно, подобно на парк място в гробището с четири огромни дървета, оградено по края от плътна стена кипариси, за да не се вижда останалата част от гробището. Слънчево местенце, а самият паметник представлява диск от полиран гранит, върху който е издълбано по нещо от всеки член на семейството, както и от съпрузите Кембъл – стихове, букви, кой каквото е пожелал. Заобиколен е от бели мраморни пейки, а самият диск е с височината на малка масичка, така че върху него може да се седне при желание. Ник почива отдолу. Като фон се издига ниска гранитна стена с четири колони от бял мрамор. Един малък акцент, който Ник би оценил с дългата стъклена кутия върху мраморна подставка. Тя е пълна с плюшени играчки, писма, една менора*, статуйка на Буда, зрънца от броеница, фигурки от „Звездни войни“, играчки, бонбони, цигари, всичко което може да си помислиш, което хората му оставят. При всяко мое ходене намирам нови неща. За Коледа накарах да поставят, а аз украсих голяма елха – не мога да си представя Ники да остане без коледна елха. Тъжно ми е, когато отида там, но е тихо и красиво – още един от разнообразните начини да почетем паметта му.
[* менора – свещник със седем разклонения, атрибут на еврейската синагога.]
Докарахме го до мястото за вечен отдих в един слънчев септемврийски ден в микробуса, с който бе ходил на турне. Цяло покрито с разнообразни графити*, возилото в което е прекарал стотици часове с приятелите си, изглежда подходящо за последния му път.
[* графити – думи или рисунки (често неприлични), надраскани върху стени, превозни средства и др.]
След множество разговори и консултации, решаваме да празнуваме рождените му дни. Неговите лекари, гледачи, психиатри, приятели от музикалния свят, близки, приятели и хора, които го обичат, образуват компания от петдесетина души, събрана за да приказва, да се смее и плаче, да слуша и разказва безбройните истории на Ник. Това е щастлива възможност за всички нас да се съберем с хора и празнуваме, вместо да висим усамотени у дома и тъгуваме. Току-що сме отбелязали двадесет и първия му рожден ден. Тежък ден, но прекаран по-леко сред обичащи го хора, отколкото би било насаме.
Сложихме началото и на Фондация Ник Трайна с хонорари и продадени права за тази книга, както и с направени от много хора дарения. Направихме редица дарения на различни нестопански организации, посветили се на проблемите на маниакалната депресия, други душевни заболявания, насилие над деца, както и на някои, които помагат на музиканти с психически проблеми. Фондацията се разраства и мисля, че е нещо, което Ник би оценил по достойнство, тъй като сам той бе изключително великодушен.
Пол и Коди, гледачите на Ник, останаха при нас. Коди работи за фондацията и моя офис. Пол е в охраната. Успокояващо е да виждам близките им лица всеки ден. Те станаха част от семейството. Семейство Кембъл са добре. Роди им се бебе, София, която дойде точно една година след като Ник си отиде, и радва както тях, така и нас.
Приятелите му продължават да се обаждат и ни посещават често. Сам Юинг идва за вечеря поне един път в седмицата и също е като член на семейството. Биологическият баща на Ник, Бил, е добре, стана ценен наш приятел и ни посещава редовно. Той опозна Ник чрез нас.
Що се отнася до нас, самото семейство, имаме добри и лоши дни, тежки и тъжни времена, но имаме и щастливи. Черпим упование от безбройните спомени за Ник и се подкрепяме един друг. Липсва ни ужасно. Животът на всички ни се промени завинаги, но и ние самите сме израсли. Сами цъфти и се превръща в прекрасна млада жена, също като сестрите си Виктория, Ванеса и Зара. Макс е вече тийнейджър. Беати се бори дълго и упорито срещу болката от загубата на момчето, което бе и „нейно“ бебче. Всички си представяме, какъв би бил живота с Ник помежду ни. Но той е тук в много отношения.
Усещам близостта му непрекъснато. Виждам го в съзнанието си с неизменната му широка усмивка. Не мога да го загубя, изоставя, той е и винаги ще остане част от мен. Той бе един от най-големите ми дарове в живота. Никаква книга, никакви думи, никаква песен, не могат да дадат точна представа за онова, което бе. Той бе по-обхватен от живота, по-голям от сърцето и душата ми. Той живя, обича, смя се, той се раздаваше извън мяра. А сега, скъпоценното дете на моето сърце, е свободно.
С любов към всички вас, които четете за него.