Точно преди те да заминат Ник се появи в стаята ни със силно прогизнали памперси и нищо друго на себе си. Беше точно на три години. Застана бос насред стаята, сложил ръце на хълбоците и като погледна Джон отдолу нагоре, заяви: „Мистър Туайна, онова, което не ви е ясно е, че аз я искам за себе си.“ Още тогава и винаги по-сетне Ник не обича да прикрива чувствата си. Няма как да остане човек с погрешно впечатление. И след като хвърли изпепеляващ поглед на новия си баща, той се извърна на пети, а после затвори вратата зад себе си, докато ние полагаме колосални усилия, да не се засмеем.
≈ 4 ≈
Нови деца и други промени
Доколкото може точно да се прецени, а аз мога доста точно, както показват няколкото възможности да правя това, Саманта бе зачената в първата седмица след сватбата. Неразположението, което ме възпрепятства да замина на сватбено пътешествие се оказа не апандисита, а Саманта. Макар да изчакахме малко, преди да съобщим на децата, ние бяхме много доволни. Не стана случайно, искахме да имаме дете и Джон много се надяваше да бъде момиченце.
Много скоро след сватбата отнякъде изплува бащата на Ник и поиска да го види. Безпокояха ме неговият начин на живот и евентуалното му влияние върху детето.
По същото време забелязах, че поради непонятни причини, Ник се е превърнал в благоприятна почва за най-разнообразни зарази. Ако някой у дома се разболее, Ник се разболява два пъти по-тежко, ако някой пипнеше грип, Ник веднага си спечелва пневмония. Пореже ли се малко, раничката непременно се инфектира. Никой не можа да обясни защо, но през целия си живот той остана силно податлив към инфекциозни заболявания. Започнахме да си мислим, че имунната му система не е изрядна. В светлината на всичко това, аз полудях при мисълта, че детето ще общува с човек, за когото съм уверена, че е практикуващ наркоман. И още повече полудях от идеята, че той може да го изведе от къщи. По мое дълбоко убеждение, състоянието му не позволяваше това.
Бременна със Саманта и обезпокоена за Ник, аз се явих в съда и той прояви разбиране към моите опасения. Съгласиха се да разрешат свиждания на Бил, но само у дома и то в мое присъствие. Ако трябва да съм откровена, на мен и това решение не ми допадна особено. Бил идва няколко пъти и всеки път ставаше все по-ясно, че не е решил проблемите си. Бе крайно неприятно. Внезапното му появяване не ми изглеждаше много като щастлива добавка към живота на Ники и се безпокоях, да не би тези посещения да го объркат. По това време Ник се бе привързал много към Джон.
По същото време започнах да забелязвам, че Ник се затваря в себе си, а друг път е превъзбуден и че мисълта за бебето далеч не го изпълва с радостни чувства. В очите му проблясват недобри пламъчета и той започна да се държи подчертано собственически към мен, сякаш за да подчертае, че той е мой, аз му принадлежа и нищо не може да се настани помежду ни. Направих опити, да го успокоя, но не съм убедена, че успях.
Ник изживява трудни времена. Твърде много промени настъпиха за кратко време. Има нов пастрок, нови двама доведени братя, нова къща и пристигащо ново бебе, което той разглежда като огромна опасност, както правят повечето тригодишни деца, а на всичко отгоре биологичният му баща, един напълно непознат човек, се появи отново в живота му. Ако бях на негово място, сигурно щях да си задам въпроса: „Кои са всичките тези хора?“.
Джон е изключително нежен и внимателен с него, като проявява необходимото зачитане към връзката помежду ни. По-късно ми каза, че не искал в никакъв случай да се намесва, защо виждал и усещал, колко силно би се противопоставил Ники на това. В неговите очи аз му принадлежа стопроцентово и той не може да ме дели с Джон, момчетата или пристигащото бебе. Аз самата често се чувствах разкъсвана между двете страни: Ник и останалите. Прекарвах много време с него, но той стана ненаситен, като искаше от мен повече, отколкото бях в състояние да му дам, сякаш за да ме накара, да му доказвам своята любов. А аз го обичах, както и по-рано, само че сега в живота ми има и други хора. В неговия също.
Взехме важно решение по отношение на децата: да ги отгледаме като едно семейство, като братя и сестри. Много просто. Не като полу, не като доведени, не като заварени, а като истински. Те са наши деца и няма значение кой с кого е дошъл или кога, или по какъв начин е кръвно свързан. (Така е до ден-днешен и то не само за нас, но и за тях.) Децата бяха достатъчно малки и се обичаха достатъчно силно, за да стане това възможно. Беатрикс, Тревър и Тод си бяха така или иначе добри приятели от години. Момчетата се държаха отлично към Ники и го приеха за брат от самото начало.