Беатрикс, Тревър и Тод са съответно по на тринадесет, дванадесет и единадесет години, когато се оженихме. Не ги лишавахме от останалите им връзки – с бащата на Беати или майката на момчетата. Бащата на Беати идва у нас, познават се с Джон от отдавна, прекарвали бяха заедно летните ваканции и някога Джон бе ходил със сестра му. Всичко е съвсем непринудено, а що се отнася до децата, те са едно цяло. Това с успокояващо за Беатрикс, по мое мнение, защото баща й живее на пет хиляди километра от нас през част от годината, а през останалата – във Франция и не е на всекидневно разположение, а момчетата й отделят необходимото внимание. В ония дни, без никакво съмнение, а и още много дълго време след тях, всички бяхме изключително щастливи. Даже и Ники. Макар неговият товар да бе по-тежък от на останалите и пред него да стояха повече проблеми за решаване.
Визитите на Бил в крайна сметка спряха, той отново изчезна от живота ни, но от време на време оставяше запис за Ник на телефонния секретар, в който се правеше на Дракула. Това едновременно плашеше и възбуждаше въображението на Ники. Сега го обзе манията Дракула, какъвто бе навремето случая със Спайдър-Мен. Сега е Дракула, не баща си, а Дракула. По същото време започна да рисува страховити картинки на убиващи се един друг хора с извадени саби и кървящи по няколко рани едновременно. Тези рисунки нямаха нищо общо с което и да било видяно от мен детско творение. Не мисля, че всичко това имаше някакво отношение към посещенията на баща му, но тематиката ме обезпокои. Обсъдих въпроса с психиатър, колкото да чуя успокоителните слова, че детето просто има живо въображение и в случилото се няма даже загадка за проблем. Но при всяка такава рисунка, а той ги произвеждаше непрекъснато, аз потръпвах. Събрах ги в албум, за да ги покажа на друг психиатър, който на свой ред ми каза, да не се тревожа.
Саманта се роди две седмици след четвъртия рожден ден на Ники. Той посиня. Беше бесен, объркан, усещаше се предаден. Мразеше мен и бебето. Всичко това излиза от границите на обикновената детска ревност и аз се тревожех постоянно за него и се ядосвах от откритата му неприязън към Саманта.
Рисунките станаха още по-злокобни, по-многобройни и по-черни на цвят. Никога не рисуваше и не беше го правил цяла година, нещо в светли тонове. Само черни. Събрала бях стотици. Продължава да се подмокря всяка нощ по-обилно от всякога. Превръща се в истински кошмар, гневи се лесно, сърдит през повечето време, докато внезапно слънцето пробива облаците и той се превръща в усмихнато весело дете до следващата буря. Остана продължително време в това настроение и поведението му у дома бе неуправляемо. В детската градина обаче разправят, че е възпитан, интелигентен и очарователен, изненадващо зрял (изненадващо за тях, не за мен) и всички били възхитени от него. Ники бе винаги харизматична и подкупваща личност.
Хората, с които живее, понасят гневните му изблици. По онова време вече жъна сериозни успехи, като пиша нощем, за да прекарвам дните с децата си. Животът ми представлява нескончаема верига от водене на училище, вземане от училище, извънучилищни занимания и извеждане на по-големите деца. Общуването с децата ми носи радост и гордост. Умирах за тяхната компания. Четири месеца след като се роди Саманта аз забременях отново. Децата са били винаги центърът на моя живот – сега просто стават повече на брой. Работата ми е нещо, което се върши посред нощ, когато Джон и децата спят и никога не е ставала предмет на особено внимание.
И точно по това време отново се появи Бил, за да иска посещения. И отново отиваме в съда, за да обяснявам колко неуспешен, нередовен и объркващ за детето е бил последният тур визитации. Този път съдът нареди свижданията да се провеждат в кабинет на психиатър в присъствие на трети възрастен човек. Ник често плаче и моли да не го водим. Целият този процес го травматизира. Това бе трудно време за него. Съдът нареди да бъде прегледан от психиатър, а ние поискахме допълнителен преглед от наш лекар, който да установи, как се отразяват върху момчето срещите с баща му. Преобладаващото мнение по онова време бе, че биологическите бащи, без значение колко увредени или увреждащи могат да бъдат, са от съществено значение за доброто на детето.
Моментът ми се стори подходящ, да извадя на бял свят албумите с ужасяващото художествено творчество на Ники, но никой не се впечатли от тях. Аз бях силно разтревожена и дълбоко убедена, че нещо в тези рисунки не е наред, а може би не е наред и у самия Ники. На четири години, той продължава да се напикава нощем, продължава да ненавижда Саманта, продължава да е сърдит повечето време и продължава да се дразни от срещите с баща си. От време на време ака във ваната. Един път – върху възглавницата си. А друг път го размаза по стената. Убедена бях, че има проблем и той е много сериозен. Че нещо у детето не е наред и то не се дължи на външни обстоятелства, а е заложено у самия него. Но психиатрите продължават да говорят за неговата интелигентност, гений, моето глезене и сега – наличието на нови братя и сестри. Нямаше какво да правя. Албумите се върнаха в шкафа. Никому не направиха впечатление. Постоянно се тревожех за него, а вътре в мен се загнезди мъчителното усещане, че нещо у детето е сбъркано, а никой не иска да му обърне внимание.