Бил отново прекрати свижданията. Това се отрази зле на Ники. Той поначало не иска да ходи в лекарския кабинет, но когато баща му поради някаква своя причина не се яви, Ник остава с убеждението, че е извършил нещо лошо, с което го е подразнил. Безпокоях се, защото смятах, че Ники се чувства отблъснат и виновен. Този път Бил изчезна завинаги. Отиде при несгодите на собствения си живот и вече не се появи в нашия. Свижданията свършиха един път завинаги. И колкото и тежка да е била раздялата за някого от тях или за двамата, на едно дълбоко подсъзнателно психологическо равнище аз изпитах облекчение заради Ники. Знаех, че тези срещи му се отразяват зле.
Виктория се появи, когато Ники бе на пет и половина години. Това бе леко раждане (единствено в практиката ми), прекарах само една нощ в болницата, за да се прибера на другия ден у дома с бебето. Същата нощ Ник получи силен астматичен пристъп и постъпи в болница. Това не е първият му пристъп. Аз самата страдам от астма, също и пет от седемте ми деца, но никой от нас в такава тежка форма като него. Ник не бе възхитен от присъствието на Виктория, но този път просто не й обръща внимание. През повечето време цялата му омраза и неприязън остават съсредоточени върху Саманта. Тя го дразни с присъствието си, той е сърдит и злопаметен. Ревността спрямо Саманта и Виктория би била понятна, а също и разочарованието от изчезването на Бил, но независимо от тези очевидни причини за неговата агресивност, реакциите му винаги изглеждат прекалено остри и несъразмерни с дразнителя. Аз постоянно се мъча да го успокоявам, да го оправдавам пред околните, да правя нещата по-лесни за него. Толкова го обичам и така ненавиждам да го гледам нещастен. Ник категорично не желае да бъде извеждан навън или да ходи на гости. Единствена аз съумявам да проникна зад оградата на неговия свят, но през повечето време той е сърдит и на мен. В края на краищата, нали аз съм предателката, довела у дома две нови бебета. Но колкото и сърдит да ми е, той все пак е твърде привързан към мен.
Аз винаги съм на негова страна, винаги му намирам оправдания, винаги го защитавам и той си дава сметка затова. Има ми доверие, дори когато е сърдит. Като обръщам днес поглед назад разбирам, как го е измъчвала вътрешната болка. Една болка, с която не е знаел, как да се справи. Не бе лесен за обич. Тъкмо в момента, когато сте решили, че сте спечелили сърцето и доверието му, той се нахвърля върху вас. Прави го и по отношение на мен, но аз съумявам да не го вземам много навътре и да видя нещата в перспектива. Продължавам да смятам, че има нещо по-дълбоко от повърхностните, видими поводи за раздразнението му.
Когато е на четири и особено на пет години, аз вече знам, че нещо у детето не е наред, но нямам представа, как да го формулирам, а когато правя опит затова, никой не ми обръща внимание. Отново говорих с един от психиатрите, които го бяха преглеждали и той пак ме увери, че всичко е прекрасно, но имал нужда от малко по-строга дисциплина. Аз обаче знам, че не е само това. Като самия Ники и аз се чувствах затворена зад стените на мълчанието, с вързани ръце от всеобщата склонност на хората, да си останат невежи. Може би именно това съзнание ме привърза още по-силно към Ники. Само двамата долавяхме истината за оня пламък, който започваше да го изгаря отвътре.
Когато Ник стана на шест и половина, дойде още една сестричка – Ванеса. Тя сякаш не предизвика никакви емоции у него. Продължаваше да излива недоволството си върху Саманта. Тази омраза тля като подземен огън в продължение на няколко години, за да се превърне внезапно в любов с не по-малка сила, когато той стана на дванадесет или тринадесет, а Саманта бе въздигната до положението на негова любима сестра. Откак течението смени посоката си, те започнаха да се обожават един друг. До самия край на живота му, Сами го боготвори и го обича така, както той нея. Ако имах и най-малка представа затова, което предстои да стане помежду им, щях да се чувствам значително по-добре в ония ранни години. Тяхната връзка се основава на доверие, лоялност и любов, чиято сила надвишава всичко познато.