Шест месеца по-късно, когато Ник навърши седем години, ние се обърнахме отново към съда, този път, за да прекрати родителските права на Бил, та да може Джон да осинови Ники. Това бе нещо, което всички искахме. Делото започна на рождения ден на детето. Бил не го бе виждал от години и за щастие съдът не настоя то да влиза в залата.
Съдът прекрати правата и Джон осинови момчето. Сигурно е било трудно време за Бил. Не говорихме тогава. Аз ненавиждах онова, което той бе направил с живота си и по онова време все още се чувствах предадена от него. Разстоянието помежду ни се измерваше в мои очи със светлинни години.
По повод осиновяването организирахме семейно тържество, на което бяха поканени много наши приятели и Ники изглеждаше щастлив. По-големите деца бяха разбира се наясно с нещата, но Ник заяви, че не иска малките да знаят, че Джон не му е истински баща. Той бе бащата, с когото Ник израсна и момчето не искаше да има разлика между него и останалите. В течение на няколко години това осиновяване бе тайна за малките. Той държеше на това и всички ние се отнесохме с уважение към желанието му.
Въпреки задоволството от осиновяването си, Ник продължава да върши някои във висша стенен странни неща и си остана трудно дете. Нощното напикаване най-после спря, когато той стана на шест години, а училището му вървеше добре, но той е постоянно сърдит, непрекъснато чупи играчките си и винаги плува срещу течението. Никога не успява да влезе в хармония с онова, което става наоколо или с онова, което правят другите. Тръгнем ли да излизаме, той иска да си остане у дома. Седим ли си вкъщи, иска да излиза. Не се интересува от обикновени игри, а само от свързани с война или такива, в които може да даде воля на въображението си. Свирепите черпи рисунки не свършват.
Сега дори не помня защо, нито дребния повод, който ме е навел на тази мисъл, но при една почивка на Хаваиските острови, когато той бе на седем години, аз го наблюдавах и с ужас стигна до заключението, че положението е безнадеждно. Разбрах с пределна яснота, че той е дълбоко разстроен, без значение колко нормален ми изглежда дори на мен понякога и най-вече на другите. Вътре в душата си съзнавах, че нещо при него е тотално объркано и винаги ще си остане такова. Нямах абсолютно никаква представа, как или с какво да му помогна, да улесня живота му. А в оня момент аз бях все още единствената, която знае. Усилията ми да привлека вниманието на психиатъра или дори на училището и да получа някаква подкрепа, си останаха без резултат. Никой не вижда какъвто и да било проблем. Единствено аз. Макар Джон да казва, че изпитвал подобни на моите страхове, но не смеел да ги сподели.
Роди се Макс. Ники е на осем и половина години и този път изглежда понякога доволен, а друг път ядосан и застрашен. Появи се съперник, по-малък брат, макар впоследствие да се гордееше много с него.
Голямата страст на Ник по онова време е бейзболът. Играе го, гледа го, диша с него и дори започна да води архив, в който акуратно вписва въображаеми мачове, като обрисува с най-големи подробности резултата, играта и индивидуалните особености на състезателите. Тези регистри, които аз все още пазя, са написани с поразително майсторство.
Другата му страст е музиката и това е така от петгодишен. Харесва същата музика, която слушат по-големите му братя и сестри и често досажда на приятелите им с въпроси за различните групи. Те отначало смятат, че това са обикновени детински бръщолевения, но скоро съзнават, че Ник прекрасно знае за какво иде реч. Познанията му в тази област бяха изключително богати. Музиката си остана любов за цял живот, любов, която не отслабна до края. Нея обичаше повече от всичко, макар да бе и надарен писател и аз често казвах в по-сетнешните години, че той пише по-добре от мен. Усета му за мярка и време, както и способностите на разказвач, бяха удивителни.
Когато дойде на мода брейкът, той често пъти шашваше приятелите на по-големите си братя с доста професионални изпълнения на тези нелесни движения. Тогава бе на шест. Стана звездата на шестнадесетия рожден ден на Тревър. Освен това, обичаше да флиртува с приятелките им. Те го намираха за очарователен и забавен, което естествено дразнеше братята му.
Последното бебе, Зара се появи, когато Ник бе на единадесет и този път той остана възхитен. Достатъчно голям, за да й се зарадва, той не вижда заплаха в нейно лице (макар да продължава да тормози Саманта).