Нещата бяха започнали да напират към повърхността. Болката, изяждала го отвътре в течение на години, започва да се забелязва. Той става все по-трудно контролируем. Непрекъснато руши нещата в стаята си, макар никога да не удари някого нарочно. Понякога играе малко грубовато с по-малките, но никога не нарани някого от тях преднамерено. Моите тревоги растат. Общуването с него е като опит да се озапти торнадо. В един момент не може да се търпи, в следващия става мил и любвеобилен. И независимо от обстоятелството, че той изпомпва от мен повече сили и енергия, отколкото останалите осем деца взети заедно, аз усещам неразривна връзка помежду ни, както и постоянна нужда да го закрилям. Инстинктивно съзнавам, че никой друг не го разбира, не вниква в дълбокото му душевно страдание. Усещам го като някакво семенце, което нараства до застрашителни размери и продължава да расте невидимо, необезпокоявано, неподлежащо на контрол и нищо не може да го спре. Като някакъв притаен у него дракон, който някой ден ще го погълне.
А другите продължават да не забелязват нищо. Той все така обира лаврите в училище, въпреки трудностите с учението, които още не са регистрирани и минават незабелязани. Коефициентът му за интелигентност е толкова висок, че той с лекота компенсира онова, което не му достига.
Всички бяхме изправени пред голямо изпитание тази година – Джон падна много лошо у дома, едно падане, което за малко не го уби. Всички деца, както и аз, бяха уплашени и силно разтревожени. На Ники това се отрази най-силно. Притеснен от мисълта, че Джон може да умре, той започна отново да се напикава и ходи във ваната, макар и само за кратък период. Тези смущения минаха някак между капките в контекста на всеобщата тревога, обхванала с голяма сила дори големите му братя и сестри. Ники бе обзет от паника, но постепенно се успокои, успоредно с възстановяването на Джон. На единадесет години поведението му стана още по-неуправляемо.
Ако му кажете да облече тъмни панталони и светла риза за коледното тържество в училище, със сигурност можете да очаквате светли панталони от груб плат и черен пуловер с висока яка. За другите тези „прояви на независимост“ са забавни, но не и за мен. Усещах, че това са прояви на нещо много по-дълбоко и много по-сериозно. До ден-днешен не мога да разбера, защо другите не го забелязваха. Не мога да си го обясня. Може би, не искаха или не можеха, или се страхуваха от това. Но аз знаех… о Господи, колко добре знаех… и колко ме беше страх за него. Още тогава, дълбоко в сърцето и, независимо от всички останали мои деца, аз го усещах като моето бебче… нараненото… онова, което изпитва нужда от мен по съвършено различен начин. Какво не бих направила, за да го защитя, да го променя, да прогоня дракона и болката от него, с любов… щом не мога с друго… но не можех. И драконът, който го поглъща, продължава да расте.
≈ 5 ≈
Шести клас: Демоните ни дават да ги видим
Ник е на единадесет и новата му страст е скейтбордът, макар най-силната и постоянна да си остава музиката. Той изглежда знае всяка група, песен и изпълнител и побърква приятелите на големите си братя и сестри с невероятната си информираност по въпроса. За дете на неговата възраст, вкусът му към рока е твърде изискан. Той познава както утвърдените, така и новоизгряващи състави. Първоначалните впечатления на познавачите при разговор с него неизменно са, че се „прави“ на такъв като тях, но истината е съвсем различна. Той познава материята, при това често пъти по-добре от тях. Единадесетгодишен, той отдавна вече е луд по една моя приятелка, Йо Шуман, която е в същата степен влюбена в него. Тя бе сред малцината, а в моя свят положително единствената, която знае за музиката колкото Ник – има братовчед, който е основател и ръководител на една от водещите звукозаписни фирми. Като проява на специално внимание, тя го води на големи концерти и разбира се, всеки път го взема със себе си зад кулисите. Йо е сред най-ярките звезди в небосклона на Ники и двамата останаха очаровани един от друг, докато той си отиде от нас.
Успоредно с истинската му любов, музиката, върви и другата негова страст – бейзболът. Въображаем и истински.
Той играе и е много добър. Събира всичко свързано с този спорт и това се превръща в мания. В колекциите му има някои наистина ценни неща – и тук той проявява подход на възрастен. Запазила съм куп плакати, както и подписани бейзболни ръкавици и топки. Преди това бяха Спайдър-Мен и Звездни войни. Сега – скейтбордът. Той се упражнява часове и часове, и часове наред. Постоянно усъвършенства скейтборда, купува и монтира нови части и приспособления към него. Лично изгражда огромна естакада за скейтборд в лятната ни къща в Напа* и я монтира на най-неудобно място, та да не могат да минават колите към къщата. Неговият свят се върти основно около него самия и в шести клас той е вече завършен интроверт**, който сякаш не проявява интерес към нуждите или проблемите на останалите хора. В рамките на семейството прегазва всеки и всичко, за да постигне онова, към което се стреми. Светът на Ники е самият Ники. Това не е привлекателна черта и тя не му помага да се разбира особено добре с околните.