[* Напа - Напа вели, област недалеч от Сан Франциско.]
[* интроверт - затворен, обърнат към вътрешния си свят човек.]
Когато стана на единадесет години и влезе в шести клас, аз започнах да се сблъсквам с особено големи трудности при общуването с него и това стана постоянен източник на тревоги. Грижите за него ме ядяха неуморно. Той просто не е като останалите деца, без значение колко оправдания ще измисля затова аз. Той е по-умен, по-съобразителен, по-безсърдечен, по-шумен, по-гаден и по-мил – зависи от настроението. Всичко около него е по-изострено, сякаш цветовете, с които рисува живота си, са по-ярки отколкото при всички останали. Той не знае умора, когато се стреми към нещо и няма милост в стремежа си към него.
Вече не мога да се преструвам, че зад всичко това се крие някакво магическо проникновение и дарба свише. Ники има проблем и моят вътрешен радар ми казва, че момчето излиза от релсите. Но не намирам думи, в които да облека усещането си. Продължавам да подпитвам през редовни интервали, дали в училище не забелязват нещо необичайно. Той продължава да се представя добре и когато задам подобен въпрос, започват да ме гледат така, сякаш не съм с всичкия си. Ники? Боже мой, не разбира се. Но не те живеят с него. Те не виждат изпочупените от него предмети, не стават свидетели на все по-плашещите гневни изблици, не се сблъскват с маниакалното му поведение.
Сега не мога да твърдя, че съм била наясно през цялото време, какво точно става. Не съм. Не съм се събудила една сутрин, за да се плесна с ръка по чело и викна: „Господи, та моят бебчо е маниакално-депресивен!“ В оня момент нищо такова не ми бе известно. Онова, което усещах, бе че с детето става нещо, макар да не можех да го дефинирам, та ако ще животът ми да зависи от това. Едничката ми надежда бе, то да отшуми с годините. Мисля също, че дълбоко в себе си се надявах, никой друг да не забележи. След като всички разправят, че той е просто труден характер и невероятен интелект, нека продължават да го възприемат като такъв винаги. Не исках другите хора да смятат, че при него има някакъв сериозен проблем, макар за себе си да бях убедена, че е точно така. Не казах дори на съпруга си. Не казах никому. То си остана моята тъмна тайна, а за него винаги търсех и намирах извинения: „Той е уморен, той е настинал, това е трудно за него, сестрите му го дразнят, по големите му завиждат и не го разбират, учителите му не знаят какво правят“. Много начини има да се обясни поведението му, а само един би бил правилен, но той бе скрит зад нашето невежество, моите молитви не дай Боже да се забележи, както и продължаващата слепота на професионалистите, които биха могли да го видят.
Нито педиатърът, нито от училище, казваха да са видели нещо необичайно около Ники и впоследствие аз останах дълго време настроена негативно към това училище. По-късно им простих, защото си дадох сметка, че дори да бяхме знаели истината по онова време, пак не бихме могли да направим нещо особено. Можеше само да му се предпишат лекарства, които биха огладили донякъде острите ръбове на страданието и направили живота му малко по-лек, но нищо не би могло да го излекува.
Едно от най-вълнуващите събития за Ник от ония години бяха конкурсите по плейбек изпълнения, които се провеждаха всеки февруари в училище. Те бяха вълнуващи събития и за другите деца, но повечето се ограничаваха с приказки и една-две репетиции, а когато дойде време за самия концерт, заставаха срамежливо на сцената, пристъпяха непохватно по нея, мили и сладки като деца, каквито всъщност си бяха. Но не и Ник.
За него това са блестящи моменти, часове на слава, златен медал на Олимпиада. Започва да се готви месеци по-рано, внимателно подбира „състава“ си, обмисля песните и накрая се завира в дрешника ми, за да измъкне оттам куп костюми и перуки. Любимите ми каубойски ботуши изчезват, няма ги необличаните ми блузи с пайети, както и едно диско сако, което използва при маскирането си като Принц един път. (Принц е едно от многото му увлечения. Също така Майкъл Джексън преди това, Попие, Стинг, Нирвана, Гънз енд роузис и един куп друг и). За концертите той раздава на „състава“ моите перуки, които притежавам, но никога не слагам и естествено, когато ги връща, човек не може да познае какво държи в ръка. Аз мърморя: „Защо трябва да снабдяваш с дрехи и перуки половината клас?“ Но той живее за тези представления. Това е неговият шанс да стане „истинска“ рок звезда, макар и за малко. А когато го прави, всички зрители занемяват.