Ник използва халогени и истински инструменти. Когато свършат репетициите и започне истинското шоу, човек остава с впечатлението, че е на истински концерт с истински рок състав. Взема акъла на всички и естествено, след толкова месеци упорит труд, обикновено печели конкурса. Тези концерти са ранни предвестници на неговото близко бъдеще. Те подсказват, колко упорито ще се труди той на музикалното поприще, колко творчески ще бъдат резултатите от неговия труд и колко високи ще бъдат изискванията му към музикантите, с които работи (колкото и млади и лишени от опит да бяха всички те). Ники бе великолепен в тези концерти, тези малки прозорчета към бъдещето. Той подскача и танцува, играе с микрофона, устремява се към публиката, носи се във въздуха, точно пресъздава веки детайл от изпълнението на групата, която имитира. Колкото и да недоволствах заради съсипаните си перуки и каубойски ботуши, още тогава си давах сметка, че всичко това си струва жертвите и усилията. Много ми харесва. Сърцето ми пее при тези гледки. И винаги се изпълвах от доволство, когато го видя с някоя от перуките си, защото всеки път си давах сметка, че с подходяща прическа той всъщност много прилича на мен. Повечето време смятах, че прилича на баща си. Истината е, че не прилича на никого от двамата – той прилича на себе си. Бе невероятно красиво момче, дори като дете. Сексапилът му става все по-голям и по-голям. Жените са луди по него!
По онова време бе все още доста атлетичен, макар шести клас да бе краят или началото на края. Отличен в бейзбола и тениса, прекрасен плувец, той скоро започна да застъпва гледището, че заниманията на открито не са сериозна работа и все по-дълго се заседяваше вътре, било в града, било в къщата в Напа. Слуша музика. По-късно разбрах, че това самоизолиране няма нищо общо със сериозността на спорта. В ония дни пише много – разкази, които неизменно разкриват усета му на възрастен към трудно уловими неща. Има изключително елегантен стил на писане, владее до съвършенство езика и притежава изострено чувство за литературно време. Аз чета написаното, вслушвам се в ритъма на речта, усещам мощта на прозата му и съзнавам, че ставам подвластна на волята му. Притежава вроден, действен стил и талант, така естествено присъщ, че той не го забелязва. Обича да пише, но все пак предпочита музиката и не погледна нито един път сериозно на литературната си дарба. В разказите му неизменно присъства насилие, а атмосферата им е винаги белязана от някакъв мрачен привкус.
По-късно, когато демоните му започнаха да го овладяват напълно, той ми обясни един ден, че вече не може да се съсредоточава върху дълги писания (ранните му разкази бяха доста дълги) и по-лесно се справя с къси прозаични форми и стихове. Както и ранните разкази, някои от стиховете му са превъзходни – мъдри, умни и изпълнени с чувство. Оня ден прехвърлих няколко разказа, докато оправях неговата стая и за пореден път останах поразена от качествата им. Освен разкази, той пише безкрайни дневници. По онова време аз никога не ги докосвах, не ги четях, освен в един-единствен случай, когато той бе на четиринадесет и аз „заех“ един, защото бях така силно разтревожена за състоянието му, че си позволих да надникна в съкровения му свят с надежда да разбера доколко сериозен е проблемът, срещу който се е изправил. Отговорите, които намерих там, бяха във висша степен тревожни.
Когато чета дневниците му сега, виждам, че на единадесет години е бил все още доста добре, макар и гневен повечето време. В шести клас все пак, подобни явления могат да се припишат на наближаващия пубертет. Могат да се припишат на още един куп неща: слънчевите петна, телевизията, родителски грешки, неразбирателства с останалите деца в семейството. Ако се помъчи човек, ще намери и други причини.
Има едно особено странно нещо, свързано с тогавашното му поведение. В къщата започна да изчезва тиленола. Намирах навсякъде празни бурканчета, както и по някоя счупена таблетка. Най-често в стаята на Ник. Той всеки път се прави на изненадан и невинен и дори когато пораства, когато за тези неща говорехме открито, той отричаше тиленоловата „пристрастеност“, в която го обвинявах тогава. Ник бе винаги много прям във всяко отношение, дори прекалено прям. Още като дете с готовност признаваше неща, които не всеки би признал. Като голям запази тази своя черта и понякога ми е казвал най-открито неща, които са ме карали да потръпвам. Но за тиленола не призна никога, макар да съм сигурна, че го вземаше. Допускам, че по онова време не се е чувствал никак добре и е търсел облекчение. Тиленолът не е опасно средство, независимо от патардията, която вдигах по въпроса и макар да се тревожех и постоянно търсех улики за злоупотребата, аз не изпаднах в паника. Заключихме все пак, както тиленола, така и всички останали лекарства, за да няма достъп до тях.