И признавам, накрая се развиках. Понякога ме докарваше дотам, макар никога да не му бях вдигала ръка, както той на мен или другиму. Ник не бе агресивен, а само устат. Но много! И ако поиска, страхотно язвителен. Той може да изкара от равновесие всеки възрастен по-бързо от което и да било дете и редовно докарва хората до сълзи с острия си език и умението да си служи с него.
Обувките остават открит въпрос. Той не желае да ги сменя. А аз не желая да отстъпя по този пункт. Кара всички да закъсняват, както прави често. Усещам, че всички ме гледат накриво с мълчалив укор в погледа „не можеш ли най-после да се справиш с него?”
Истината е, че понякога мога, но само ако Ники позволи. Ако ли не, просто нямам късмет. Възможностите се две: или правиш опит да се измъкнеш елегантно от битката, или прекарваш следващите ден-два в спорове. Ник не отстъпва лесно по никакъв въпрос, освен ако сам не е решил така, а когато го стори, ви кара да си платите затова и то с такъв хъс и последователност, че ви се ще никога да не сте се захващали с него изобщо.
Качвам се горе в стаята му, за да проверя, дали се е преобул, а него го няма. И в миг разбрах, че този път е нещо по-различно от обикновено. Не знам как усетих, но усетих. Ник бе избягал, но странното в случая е, че преди да го направи, обува официалните обувки, за които настоявах аз. Парцаливите кецове се мъдрят насред стаята, като някакво послание. Ето, прави каквото искаме от него, но сега има да видим. Възмездие.
Търсим го навсякъде, аз се паникьосвам. Той е само на единадесет години и поради завоюваната от мен по онова време слава, на децата не се позволява никъде да излизат сами. Нямам представа, къде да го търсим, но всички търчим като луди из квартала. Обаждам се на 911* и съобщавам за изчезването му. Отзивчив полицай пристига почти веднага, аз кърша ръце и плача, преизпълнена от чувство за вина, задето съм вдигнала такава олелия за някакви си смрадливи кецове. И тогава, не знам поради каква причина, поглеждам през прозореца.
[* 911 – универсален за цялата територия на САЩ, безплатен телефонен номер, чиито денонощни оператори координират обаждания за инциденти към полиция, шерифства, бърза помощ, противопожарна охрана и други служби за екстрени случаи.]
Срещу къщата ни има малък парк – четири пресечки на четири – и там, точно срещу къщата, стои Ник с малка кафява чанта и дъвче понички. Изглежда като абсолютно неангажиран със събитията човек, леко се забавлява, а външният му вид е безупречен – сложил е не само блейзер, риза и подходящи обувки, но дори и модното си наметало, тъй като навън е хладно. Прилича на мъничък банкер или адвокат, току-що излязъл от офиса, за да хапне набързо. По-късно ми беше смешно, но в оня момент бях посиняла от страх. Всички са ядосани – търчахме цял час наоколо. Майка ми се ужаси от това, как не съм в състояние да държа под контрол собствените си деца и не се поколеба до го заяви на всеослушание: „Той все така ли прави? Колко често го прави? Трябва да го изпратиш в поправително училище.“ Майка ми е от старата школа и при това – от най-консервативната й част. Освен това, тя застъпва становището, че децата трябва да се виждат, но не да се чуват и да се държат, както подобава или поне, както се бях държала навремето аз. Разбира се, с течение на времето Ник й показа, както бе сторил с всички нас, че нещата при него не стоят точно по този начин и тя се влюби в шантавите цветове на косата му, дивашки одеяния и дори в халката на носа, защото ясно разбираше, кой се крие зад всичко това. Не можеш да му устоиш толкова лесно.
Излизам навън при малкия бунтовник редом с полицая, който му прочита строга лекция и заплашва да го отведе в затвора за малолетни престъпници. Ники го гледа невинно, застанал в почтителна поза, извинява се, ръкува се с него и му предлага поничка. Кой би устоял? Благодари на полицая с покрусен вид, а ние го прибираме у дома, за да му четем конско. Уплашил ни е до смърт. И най-накрая, закъснели с часове, отиваме на събирането нервирани, рошави и размъкнати, в компанията на един спокоен и хладнокръвен, безупречно издокаран Ники. Това е един от двата случая, в които Ники е бягал от дома и вторият не бе по-сериозен от първия. Бягането от къщи не влиза в репертоара на Ник. Той брани територията си у дома. Веригата на любовта ни към него и неговата към нас го държат вързан здраво.