≈ 6 ≈
Седми клас: Бавно надолу
Както разбирате от казаното дотук, някои от постъпките на Ник са доста необичайни, но никоя от тях не е до такава степен екстремна, че да го посочи човек с пръст и да каже: „Абе има нещо съвсем ненаред с това дете, я да го диагностицираме“. Някои от изцепките му са доста смешни, други не чак дотам. В някои случаи определено проявява лошотия, което ме наскърбява дълбоко, но дори и това с нещо, което лесно може да се обясни с възрастта му и естествено, околните бързаха да заявят, че видите ли, пет сестри и братя за пет години плюс непрекъснато нарастващата слава на майката и трупащите се почести, трудно могат да се преглътнат от едно малко дете. Може би, в първата част на тезата има нещо вярно, но във втората – определено не.
Полагах големи усилия, да държа професионалния си живот далеч от децата. Дните ми им принадлежат, а писането става нощем и много рядко се превръща в тема за разговор в семейството. Аз не давах интервюта, нито предприемах пътувания с рекламна цел. За тях бях, общо взето, редова майка и това бе мое желание и мой стремеж. Няма съмнение обаче: преходът от положението на бебето в семейството, звездата, фокуса на всеобщо внимание към позицията на четвърти в поредица от девет деца, не е бил никак лек за него. Продължава да ненавижда Сами, без да полага и най-малко усилие да прикрива това обстоятелство. Той е на дванадесет, а тя на осем и аз много се безпокоя, да не би това отношение да повлияе на самочувствието й. Постоянно я подиграва и понякога – много жестоко. Целодневно бях заета със задачата, да я пазя от попълзновенията на откровената му лошотия по отношение специално на нея. Това бе едно от нещата, които ме притесняваха изключително много. В случая, заради Саманта, не заради него. Но острият обрат, настъпил впоследствие, промени изцяло нещата, помогна й да преодолее преживяното и да го заобича безумно.
Седми клас бележи началото на насочената надолу спирала, по която, отначало бавно, тръгна Ники. За първи път от толкова години започна да показва слаби резултати в училище и, Бога ми, те го забелязаха. Детето, за което в продължение на седем години бях дискретно подпитвала в същото това училище – а преди това и в подготвителното, – детето, за което най-накрая открито им намекнах, че не е „нормално“ колкото да ми заявят те, че било просто върхът, същото това дете се превърна изведнъж в голямо главоболие за тях.
Започнаха да ми се обаждат често и в седми клас Ник ме научи на още един занаят, в който се усъвършенствах през остатъка от ученическия му период – раболепието. Прибавих го към останалия арсенал на своите майчински умения. Всичко, всичко, само да остане Ник в училище с надеждата, че ще се промени. Но обажданията зачестяват все повече. Ставал необикновено устат и проявявал открито пренебрежение към учителите. Не изпълнявал поставените му задачи и си позволявал волности по отношение поведението и отношението си към околиите, на които те гледали с крайно неудоволствие. Ники вече не им „пасва“ и те не го намират за толкова умен, проницателен и забавен. Внезапно обръщат другия край и започват да ме убеждават, че поведението му е неприемливо, а сам той е „различен“. Това не с новост за мен, но те имат смаян и разочарован вид и настояват да внуша на Ник сериозността на тяхното неудоволствие от неговите прояви. Ники намира всичко това във висша стенен забавно. Нищо не го плаши.
Единственото, с което успяха да му направят впечатление, бе заплахата да не го допуснат до плейбек конкурса, която перспектива го изпълни с ужас и той промени държането си. До конкурса. Давах си сметка, че той вече не се вписва в чертите на привичния училищен живот. Започваше да излиза извън очертанията на наложената от тях схема.
И което прави нещата още по-неприятни за него, училището има сравнително нов директор, който естествено, не желае Ник да му създава проблеми. Тормозът над учителите обаче, бе развлечение твърде ценно за Ник, а съобразяването с волята на директора изобщо не влиза в плановете му. Опитах се да му обясня, че в училището командва директорът, а не той, че там е негова територия, чува се неговата дума, играе се по неговата свирка и щом той не позволява, Ники не може да прави, каквото му дойде на ума. Но както и в други случаи, той реши, че позицията му е непреодолима. Както пише за себе си в един свой дневник от по-късен период, по онова време „се мислех за защитен от магия. Убеден бях, че мога да нравя каквото си поискам и да получа, каквото си поискам, защото съм повече от другите.“ Това го пише в седми клас, дванадесетгодишен. Той е повече от другите. За мен с положителност, но не и за външните хора, а това Ник май не може да разбере. Директорът ме вика всяка седмица или през седмица. Викат ме в училище, за да се извинявам от негово име и аз го правя, макар да не мога да заявя, че ми е особено приятно. Очакват от мен да променя поведението му, но колкото и да искам, аз не съм в състояние да сторя това.